Тя е на 27 години от Пловдив. Нарече себе си Павлина, въпреки че това не е истинското й име. Обикновено, стройно момиче, със страхотна дълга коса и меки кафяви очи. Усмихва се постоянно, докато се разхождаме из парка и разговаряме за живота й. Живот, който самата тя дели на две – преди и след диагнозата. ХИВ-позитивна. Присъда или ново начало?

При инцидент разбрах, че съм заразена с вируса на ХИВ. Разликата между ХИВ и СПИН е огромна. Аз съм преносител на вируса, но всъщност не съм болна. В момента съм на терапия и всеки ден приемам лекарства.

Тези лекарства покриват ли се от държавата?

Да. Иначе би било непосилно за нас, тъй като са доста скъпи.

Ти си само преносител на болестта. Можеш ли да заразиш някого?

На този етап от развитието на болестта вирусният товар в моя организъм е сведен до минимум. Вероятността да заразя някого е много малка.

Опиши ми как живееш?
Аз съм един нормален човек като всички останали…работя….Болестта не е фактор или пречка в живота ми. Трябва да свикнеш да живееш с тази болест и по някакъв начин да вървиш ръка за ръка с нея. Искам да кажа на хората, че не е нужно по някакъв начин да ни дискриминират и да гледат на нас като различни от тях.

Аз виждам, че си съвсем нормален човек със съвсем нормални мечти. Ще ми кажеш ли коя е най-съкровената мечта, по която в момента „работиш“?

В момента мечтата на мен и моя приятел е да си имаме бебе. Тази болест по никакъв начин няма да застраши неговия живот. Интересувала съм се, чела съм много литература, консултирала съм се с лекари, така че няма да има никаква опасност за детето.

Разбрах, че помагаш и на други хора, които са в твоето положение, защото първоначалният шок, когато научиш, е доста голям.

И за мен шокът бе голям. Един месец просто не знаех коя съм аз, къде съм и какво ще се случи с мен. Искам специално да благодаря на д-р Милена Коларова /ръководител на Кабинета за анонимно и безплатно консултиране и изследване за СПИН в Пловдив/, която направи много за мен и беше човекът, който ми даде сили и ми вдъхна живот, за да се боря с тази болест.
Срещам се с други хора като мен и искам да им помагам, защото зная какво преживяват. Трябва да има такъв човек, който да им обясни. Има доста от тях, които не знаят какво точно представлява болестта и как протича. Мисля, че съм достатъчно наясно и мога да помагам. Да им покажа, че съм човек, който живее нормално.

Колко години си живеете заедно, ръка за ръка, с тази болест?

Вече шеста година.

Как се чувстваш?
В момента дори забравям, че я има.

…Само си пиеш лекарствата под час…

Да, но има и други болести, като диабета, при които също се приемат лекарства и по нищо не трябва да се чувстваме по-различни.

Трябва ли да се държиш по някакъв по-специален начин в ежедневието си, за да се предпазиш или да предпазиш другите?

Не. Единственият начин, по който може да се зарази човек, е допир на кръв от двете страни при полов акт. Има и много други, но това е основният.

Трябва ли да криеш факта, че имаш това заболяване, когато постъпваш на работа? Как стои въпросът с това разкриване?

Аз предпочитам да не се разкривам пред колеги и началници, когато започвам работа. В нашата държава мисленето е по-различно и хората явно не са достатъчно интелигентни. Едва ли не ни сочат с пръст.

Ръкувах се с теб като се запознахме и нищо не ме притесни. Факт е обаче, че съм чела достатъчно и знам, че ти не би могла да бъдеш опасна за мен.

Не всички хора мислят така. Според тях дори допирът с мен ще ги зарази. Съжалявам, че има такива хора.

Как се отнасят твоите близки и приятелят ти с болестта?

На тях също съм много благодарна, защото в този момент бяха до мен. Специално искам да благодаря и на моя приятел, той е неотлъчно до мен, дава ми кураж и ме подкрепя във всяко мое начинание. Дори следи да си пия редовно лекарствата и всяка сутрин, независимо дали е на работа или не, ми се обажда, за да провери.

Мислила ли си вече как да кръстиш бебето?

Имаме вече готови имена, но нека ги запазя в тайна.

Пожелаваме ти скоро да се похвалиш с едно хубаво, здраво бебе.

Павлина живее ръка за ръка с диагнозата си. Има и своите обикновени мечти, като всички нас. Зарадва се, когато спонтанно се прегърнахме за довиждане. Не беше страшно, повярвайте. Беше просто…човешко.

Източник: Дарик радио