Моментна снимка от реалността на една ХИВ-позитивна пациентка …или за реалната диагноза и страхът да я споделим

Разказът е съвсем реален, а преживяванията на жена, чийто статус е ХИВ+, са се случили само преди седмици. За жалост това е и ежедневието на някои ХИВ-серопозитивни пациенти, които имат смелостта да признаят статуса си пред медицинските специалисти, които би трябвало да полагат грижи за тях.

„ХИВ-серопозитивна съм. От малка страдам от бъбречно заболяване, заради което съм претърпяла няколко операции и често влизам в болница“.

Само няколко дена преди случката, която ще разкажем, пациентката е изписана от болница „Токуда“, където от години я спасяват и се отнасят добре с нея, въпреки ХИВ статуса й.

„Една вечер преди няколко дена получих страшно силни болки в стомаха. Малко преди 20:00 часа звъннах на тел. 112, за да повикам линейка. Операторката ме пита какви заболявания имам и й казах, че съм ХИВ-серопозитивна. Не знам дали издирваха най-смелия доктор или просто покрай чудесните реформи на д-р Москов не достигат екипи, но линейката се забави около 90 мин. Докторът ме видя в какво състояние съм и каза, че според него положението е сериозно и само с обезболяващи няма да мине, и трябва да ме откара в болница. Тъй като ИСУЛ (бел. на редактора – УМБАЛ „Царица Йоанна“) е най-близо, реши да ме закара там. Като пристигнахме в болницата хирургът ме прегледа, взеха ми кръв и се оказа, че имам панкреатит“. Острият панкреатит е животозастрашаващо състояние и изисква хоспитализация и интензивни грижи, и въпреки това лекарите заявяват, че не могат да я приемат там, защото нямат урологична клиника, а заради хроничното й бъбречно заболяване лекуващият лекар изискал да се направи консултация с уролог. „И така, биха ми някакви обезболяващи, колкото да спра да вия като куче, и ме изпратиха с втора линейка за приемане в Пирогов. Там обаче хирургът се запъна и отказа прием с мотива, че „няма да обираме пациентите на всички болници в София”. Направиха ми консултация с уролог и с трета линейка ме изпратиха обратно в ИСУЛ. Лекарят в третата линейка взе присърце нещата, през целия път говореше с мен и ме успокояваше, че всичко ще бъде наред, че скоро ще ме приемат в болницата и ще спре да ме боли“.

Пристигайки в ИСУЛ, хирургът там пак отказва да приеме пациентката. Часът вече е към 2:30 сутринта. Докторът на линейката се заема да преговаря, звъни в „Пирогов“, а пациентката чува как с хирурга се карат и в скандала се включва дори операторката на тел. 112, която настоява ХИВ-серопозитивната жена да бъде оставена и линейката да тръгва.

„Но не тръгнаха, докато не бях приета. Докторът от линейката стоя с мен и ме подкрепяше, докато най-накрая не ме приеха към 5:30 часа. Попаднах на човек!“, разказва с благодарност жената. За жалост с това кошмарът й не свършва. Качват я в хирургично отделение, където една санитарка се разкрещява, че „всякакви се мъкнат в това отделение”, обстановката я изнервяла и не взимала толкова голяма заплата, че да се зарази със СПИН. „След което ме метнаха като куче на едно легло в изолатора, оставиха ми подлога, като изрично ми забраниха да използвам тоалетната, защото съм били заразна, и до сутрешната визитация никой повече не дойде“, продължава потресаващия си разказ пациентката.

„Сутринта на визитация дойде един лекар, погледна ме, попита имам ли болки и си излезе без да ме докосне. След него влезе сестра, каза, че щели да повикат друга сестра от реанимация да ми намери вена и излезе. Някъде около обяд дойде сестрата от реанимация и едва тогава ми включиха антибиотик и подхранващи. Вечерната визитация протече точно както и сутрешната“.

На следващия ден, вече понеделник, на визитация минал шефът на отделението, явно най- подготвен за ситуацията от подчинените си. Той пръв от лекарите, освен онзи, който я е приел, се осмелява да я пипне, и то без ръкавици. „После бях на ехограф. Лекарят с 2 чифта ръкавици, а ехографът – опакован в презерватив. След прегледа измиха всичко с Живахекс, дори и неща, до които не съм се докосвала. Санитарката от едната смяна, явно поназнайваща нещичко за вируса, се превиваше от смях, докато ме караше по коридорите. „Леле, леле, колко са ограничени! И това са лекари?! Ле-ка-ри!”.

Освен тази санитарка и две от сестрите, останалата част от персонала се държал отвратително с пациентката. Тя разказва, че 24 часа нямало кой да изхвърли подлогата, а сестрите й включвали системите и повече не влизали с часове, въпреки че тя им звъняла, че банката е свършила. „Даже веднъж се наложи 4 часа след като предишната банка беше свършила, да потърся председателя на фондация „Надежда срещу СПИН“ Милен Чавров, да им се обади да дойдат, защото имаше и още да се включват. Сестрата веднага дойде, но ми вдигна скандал, защото се е обадил. Такава неприязън, такова грубо отношение не заслужава никой! А аз с какво го заслужих? С това, че си признах чистосърдечно за диагнозата си? Нали уж пациентите имали права?!“.

Тази случка повдига логичния въпрос доколко е хуманно един човек с ХИВ да споделя диагнозата си. Практиката сочи, че това не е достатъчно за удовлетворението на медицинския персонал, който вместо да помага на пациента, може да го накара да се чувства отвратително и изобщо да не положи необходимите грижи за него. Дали човек би разкрил диагнозата си, след като веднъж е преживял гореописаната случка? Дали човек би разкрил диагнозата си, след като друг с неговата диагноза е разказал своята, подобна на гореописаната случка? Що се отнася до желанието на някои лекари и лекарски организации да се криминализира така нареченото скриване на диагноза, Министерството на здравеопазването така и не реагира на този скандал. След като председателят на фондация „Надежда срещу СПИН“ Милен Чавров официално изпраща запитване по реда със Закона за достъп до обществена информация, в което желае да получи информация за начина на вземане на решения и реакция от страна на институцията при подобни казуси, от Министерството отговарят, че не разполагат с информация, касаеща поставените от него въпроси.

Професор Радка Аргирова обаче коментира случая, като преди всичко обръща внимание на отношението от страна на лекаря от линейката, който на практика прекарва доста време, докато убеди колегите си да приемат пациентката в болница. „Това, което е направил този лекар, е действително необикновено и похвално за нашите условия, дори граничи с героизъм – показал е истинско човешко и лекарско поведение и отношение, каквото днес – трябва да признаем – рядко се среща, при това в момент, в който е имало опасност за живота на пациентката!  Случаят обаче показва ясно и състоянието на нашето здравеопазване – бездушие, често пъти формално отношение към болния човек – носител на ХИВ, липса на човешка съпричастност към съдбата на пациента в условията на тежка животозастрашаваща ситуация. Но такъв тип поведение (както на този колега) не е задължително – във всеки отделен случай трябва да се постъпва индивидуално“. Според професор Аргирова за хората с ХИВ е достатъчно да разговаряте с тях нормално, да проявите (медицински) интерес към симптомите им, да им препоръчате към кого да се отнесат в случай на необходимост. „Това са болезнено чувствителни и лесно раними хора, считащи, че обществото и околните ще ги презрат, ако знаят ХИВ-статуса им, затова и се крият, а за тях е мъка да се обърнат към медицински специалист първо, защото ги убеждаваме да съобщават ХИВ статуса си, второ – защото най-често след това съобщаване  получават отказ от медицинско обслужване под благовидни, а и не толкова благовидни предлози“.

Според д-р Радосвета Стаменкова – изпълнителен директор на Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве, реакцията на лекаря, който е стоял с пациентката в линейката няколко часа, докато я приемат в болница, а напълно адекватна. „За мен това е правилният холистичен подход, това е грижата за пациента – без декларативност и голи фрази, оставаш до човека в нужда, за да спасиш живота му. Радвам се, че все още има такива лекари. Но се плаша от друго – колегата е постъпил както е редно. Това е НОРМАЛНО. Но понеже именно нормалността в отношенията помежду ни липсва в последно време, почваме да се радваме и възторгваме от нормалността, не от изключителността – радваме се на лекари, които лекуват, на учители, които ни учат децата, на любезен и компетентен администратор, на услужлив продавач… Нормалността е дефицит. А на колегата – браво, дали не може да го открием и да разкажем за него?“….

Източник: Позитивно за ХИВ/СПИН