“Тестът ви за ХИВ е позитивен”. Историята на една майка.

Всичко започна един вторник. Помня датата като вчера. 4-ти ноември. Събудих се с мрачно чувство. Бях сънувала два плъха, които се гонят в кръг. Преди доста години четях съновници, после се отрекох от това – първо, защото ме натоварваше да стигам до условни ”заклеймявания” и второ, защото попаднах на сериозни твърдения, че са бесовщина…

Но… този сън ме провокира като студен дъжд. Отидох до лаптопа си, влязох в онлайн съновник и потърсих ”плъх”.

Болест.

Това пишеше в тълкуванието. Нещо ме проряза. С мрачното предчувствие, че този сън не е случаен. Винаги разбирах кога един сън e предупреждение.

Денят продължи лежерно. Помня, че правих разни домашни скучновати неща. Към 14 часа мобилният ми извъня. Леко се ядосах. Кой пък се сега точно се е сетил за мен, бях вече полегнала на диванчето с идеята блаженно да почивам. Бях в 9-ти месец от бременността си. Точно 17 дни преди да родя чаканото с толкова трепет дете!

После всичко стана бързо, необратимо и жестоко.

”Моля те да приемеш новината спокойно, защото не сме сигурни дали изследванията са коректни”.

Така започна докторката по телефона ми. Жената, която следеше бременността ми. Прекрасна, спокойна бременност, без каквито и да било усложнения.

Аз съм сигурна, че такъв случай като моя няма. Разбрах за инфекциите една седмица преди да родя. Това е случай, който може да се отбележи с четири удивителни. По принцип, в началото на бременността и в най-затънтените ДКЦ-та ти правят изследвания за ХИВ, хепатити… Да, ама не.

Следяха бременността ми в една доста известна частна клиника. Преди да реша да забременея, си бях направила всички видове изследвания, само не за ХИВ и хепатит С.

До четвъртия месец лекарката, която ме проследяваше, ми мереше кръвното, назначаваше ми кръвни картини… Попитах дали не трябва да ми се направят някакви други изследвания, например за полово предавани болести, токсоплазмоза, ХИВ… Нейният отговор беше “не” и че има време. Тя по-скоро ме убеждаваше за амниоцентеза, което бе абсолютно безпредметно при мен.

Може би, ако знаех в началото на бременността за инфекциите, веднага щях да започна лечение за ХИВ и рисковете от заразяване на бебето щяха да бъдат по-малки.

”Имаме информация за позитивни тестове за ХИВ и хепатит С”.

В този момент дъхът и мисълта ми спряха. Да, спряха… Всичко се сгромоляса, като след цунами. Минути по-късно затворих, едва дочула къде трябва да ходя на повторни изследвания. Исках да не се бях раждала… за първи път изпитах точно това чувство – да не се бях раждала… всички минути, всички часове, всички дни оттук насетне щяха да са гилотина. Безнаказана и необратима.

Сълзите ми се стичаха без да плача. Представих си още 5 години живот, дете сираче и … съпруга ми. Ами той? Как ще му кажа? Какво му е на него? Заразен от мен?

Кошмари. Истински. Безкрайни. Чакаше ме война.

Минути по-късно му звъннах, трепереща и плачеща, да се прибере вкъщи, защото имам лоша новина. Първо той помисли, че нещо става с бебето. Долетя на секундата. Като чу новината, каза ”Абсурд”! Ако ни имаше нещо, щяхме да сме го усетили досега…”

Но не, аз знаех, чувствах че има нещо. Върнах лентата назад. Спомних си стария си “любим”. Разказите му. Африка. Връзка с черна жена. Необезопасен секс. Дългите му боледувания, почти през месец. Тъпченето с антибиотици…как често го майтапех, че сам си ги пие – с повод и без повод… после се сетих как преди година ми беше звъннал само да ме пита как съм и в същото време ми каза, че лежи болен от менингит в Инфекциозна болница.

Всичко в един момент ми се изясни. Нямах съмнение. Нямах надежда да е лъжлив тест. Нямах. Бях няма. Бях онемяла от себе си.

После започнаха сълзите. Вървях по улиците без да знам сънувам или е реалност. Всъщност, реалността ме приземи още на другия ден. Национална потвърдителна лаборатория.

Първи бърз тест за съпруга ми. Минутите, докато го чакахме, ми се сториха кошмарни.

Изведнъж видях втората чертичка. Точно както при бременност. Шокът беше пълен. Аз съм предател. Аз съм заразила съпруга си. Най-обичаният от мен човек. Ангелът, на който се врекох във вярност.

Той го прие тихо, тъжно и сурово. Каза само едно нещо, което ме отвърна от самата мен. Думи, които няма да забравя никога.

”Тъкмо постигнах нещо в живота си…и сега ми се иска да се хвърля от балкона”
Това беше единственият път, когато заплака със сълзи.

После чете информация в интернет и каза, че нещата ще са наред. Че има терапия. Че не е задължително да се разболеем, че може и да не умрем скоро. После дойде Инфекциозна болница. Сърдита и тросната лекарка, която ме накара почти 2 часа да чакам за преглед.

Почти ми крещеше как съм допуснала това… колко е безразсъдно. И нито грам човещина или загриженост към бебето. Спомена за сироп, който се дава след раждането. Упътиха ни към Майчин дом. Само това. Нито дума за сектора, в който трябва да ида.

Нямаше как да се сетя сама, че трябва да търся ”майчин риск”, а не ”патология”.След часове висене пред случаен кабинет, най-накрая ни прие докторка, която се усъмни в резултатите. Трябваше и официален протокол. Моят все още не беше излязъл. Чаках го за следващия ден.

Отказаха ми секцио, каквото беше задължително за моя случай. Казаха ми: “Идваш и раждаш естествено”. Това беше първият голям шамар, който заслужено си получих. Така си мислех. После седях, гледах адреси, звънях…и случайно или не, един добър специалист-лаборант от Национална потвърдителна лаборатория ми препоръча известна столична специалистка от частна болница.

Беше сряда. Отново помня деня. Дойдох пред пред клиниката с такси, почти като на спринт, обясних на регистратурата, че съм спешен и сложен случай. И като по чудо докторката ме прие. Беше нейният ден за прегледи. Изслуша ме внимателно. Каза, че съм недопустим за медицинската практика случай – да бъда открита толкова късно. Съгласи се на секцио.

Разбира се, срещу много добра сума, която трябваше да гарантира самостоятелна изолирана стая, неща за еднократна употреба и въобще – специален режим. Инкогнито. Запомних думите ѝ. Не казвайте за състоянието си, обществото ни е прекалено консервативно.

Детето се роди живо и здраво. Всъщност, за последното още не знаехме. Трябваше да пие 4 седмици антиретровирусен сироп. После следваха тестове. Така до 6-ти месец, когато тестът щеше да е окончателен.

Следващите месеци бяха време на агония, сълзи и тишина. Болезнена тишина, в която хиляди въпроси нахлуваха всяка минута…защо, защо, как? Четях в несвяст и за двете инфекции. За ХИВ знаех, че има лечение – ДОЖИВОТ, всеки ден, шепа хапове…но пък не се умира. Четях и не вярвах. Усещах само, че всяка минута ми е подарена.

После започнаха дни наред четене за хепатит С. Жестока и трудно поносима интерферонова терапия. Почти като химиотерапия. Ужасяващи старнични ефекти… Кошмари. Това ме чака. Но не мислех за тях. Мислех само за детето. Гледах го всики ден – дали диша, как се храни, как спи… Първият тест беше 0,72. Трябваше да е под 0,50. Увериха ни, че резултатът на втория ще е добър. Че има надежда…всъщност, надежда винаги има. Само че, как точно да я чакаш?

После тръгнах по тестове за хепатит. Александровска болница. Тягостно място. Тълпи от хора, чакане, чакане, чакане… попаднах на блестящ професор, който видя в мен ”интересен медицински случай”.

Хората с такива две инфекции са обикновено наркомани. Аз не бях виждала никога в живота си наркотик. Много малко ми вярваха за това. Повечето ме гледаха с презрение и съжаление. Но имаше и добри изключения. И да, това беше урокът който научих тогава, а и години по-късно. Има, слава Богу, добри изключения.

Получих интерфероновата терапия, година на ужасни приключения – от тежка депресия, косопад, безсилие да станеш ден след седмичната доза, афти, температура… всеки ден по нещо от палитрата. Така до третия месец.

Първи резултат – вирусът беше изчезнал. Радост! Победа! Животът ми имаше смисъл.

След още 9 месеца ме чакаха добра и лоша новина. Хубавата – че детето беше ХИВ негативно. Лошата- че вирусът на хепатит С беше в релапс, тоест беше се върнал. Да, на 12-ти месец от лечението отново беше дошъл да ме прикове в оковите си. И не само това.

Интереферонът ми довлече алергия, не можех да дишам през носа си, загубих част от слуха си. До степен, че в един ден се събудих и чувах само боботене, но не разбирах почти нищо. Този път кошмарът не беше само страх. Този път беше истински.

Последваха нови специалисти, болници, изследвания…апартчета за уши, дни на самота, депресия, мъка… Попаднах на форум за хора с подобен на моя проблем. Едно момиче от интеренет, една малка фея, ми сподели за специалист, който прави операци, имаше шанс.

Имаше шанс слухът ми да се върне. И ето, почна се отново…тестове, надежда, подготовка за операция.

Минах през нов кръг на ада – първо професорът искаше да ме оперира, после болницата, под претекст, че нямат изолатор за инфекциозни случаи, ми отказа. Свързах се с приятел от Национална пациентска организация, който прие случая ми лично и успя да разтропа системата. Ето, отново съм щастливо изключение. Поредният слънчев лъч.

Операцията мина успешно. Вече чувах. А междувременно започнах и терапията си за ХИВ. Нищо страшно на фона на всичко, което дотогава бях пила. Просто някоколко хапчета на ден. Точно като добавки. Пиеш и забравяш. Хапчета, които убиват вируса в кръвта. И знаеш, че ХИВ е “приспан”. С такава мисъл живея и до днес.

Оттогава до днес са минали 8 години. През последната успях да мина и най-новата терапия за хепатит С – само 3 месеца по хапче на ден. Нова, скъпа терапия. Почти 100 000 лв. Бях сред щастливците, които я получиха. Привилегирована съм, защото минах в списъка на спешните нуждаещи се – заради двете си инфекции.

Много пъти през годините си задавах въпроса защо ми се случиха и двете неща? Защо и двете инфекции на мен?

Идва време, когато сами намираме отговор на въпросите си. И слава Богу за това. Защото, когато се примириш, си по-отговорен и към себе си. И с други сетива за света.

8 години, след като родих, осъзнавам че съм преминала през всичките си изпитания, за да получа прозрения, за които сигурно иначе нямаше да се замисля. Научих че малките добри изключения могат да осмислят и най-тежките ни мигове. Че всяко нещо се изстрадва, за да осъзнаеш цената му. Че нищо не може да се случи без търпение…

Днес моите две инфекции ги няма. Едната, надявам се, завинаги. Другата, образно казано е “приспана”.

Не се имам за болна. Аз съм по-здрава от половината си познати. Не съм имала дори тривиална настинка последните години. И знаете ли кое е чудото? Не са само хапчетата.

Надеждата. Вярата. И любовта. Те са най-добрата терапия.

Източник: МАЙКО МИЛА