Андрей: Аз съм ХИВ позитивен, но ще живея, защото съм обичан и подкрепен

Залата е пълна. Говоря умни и важни неща на няколкостотин човека, а в главата ми се върти само една мисъл “Ами ако съм СПИН-озен?” Говоря и не чувам думите си. Дошъл съм да дам идеи на хората за по-добър живот, а на себе си не мога да дам кураж. Забил съм се в малък град, пристигнал съм предната вечер, но от два-три дни в главата ми е шибания въпрос “Е, верно ли и това?”.

Близо месец преди случката навивам бивше гадже да правим секс, той – хипохондрик. Седмица след това отивам да даря кръв, щото нали трябва на това общество да се помага. И за първи път в живота си решавам да си взема талонче за онлайн разултатите. Които, естествено, излизат след още седмица. Беше петък. Решавам да ги видя тия резултати. Сифилис – отрицателен, трипер, ала бала – отрицателни. ХИВ – непотвърден. Без много да мисля над значението на думата “непотвърден”, решавам да пратя скрийншот на бившия, да се успокои, че всичко е шест.

Тогава се случи най-шибаното нещо в оня петък. Той ми се обади с въпроса: “Защо ХИВ статусът ти е непотвърден?”. И аз, който излизам от водата сух винаги, без да мисля, казвам: “Ами значи, че не съм инфектиран.” Но тишината отсреща ме смаза. Фармацевт, хипохондрик не си е работа. “Андро, мисля, че и двамата имаме проблем.”, казва.

Събота. Седя пред залата и говоря на 100-тина човека. Умни неща. А в главата ми е онова смразяващо усещане, че нещо не е наред. Вече съм счупил телефона да звъня на кръвния център, оттам два пъти някаква идиотка ми крещи: “Получихте ли писмото???”. Как да и обясня на тая тъпа пача, че съм в такъв ужас, че дори не я разбирам. И що за идиотия да ти кажат с писмо?

9 ноември. Бил съм на около 4-5 години и помня онова нещо със стената в Берлин през 1989-та. Още ми е в главата онзи, дето бие с чук по стената отгоре. И никой не го застрелва.

Моят 9 ноември. Понеделник. 8.30 сутринта.  Елена. Елена ме е дупчила десетки пъти (докато имах хипохондрично гадже, може да са били и стотици). Център за сексуално здраве. София. До Женския пазар, до който не бих отишъл никога иначе, заради копторната му слава (на района, не на центъра). Стоял съм на стол пред кабинета на Елена десетки пъти. Носил съм в портфейла, все едно е столевка, бележка от нея, че не съм носител на вируса. На моя 9 ноември отидох оптимистичен, че е възможно да има грешка, да не е излязъл резултата, какво ли не, да е станало объркване, за да се бави толкова и да стои убийственото “непотвърден”.

Елена ме посрещна с онази заразителна усмивка и думите, че каквото и да е, има оправия. Никога няма да забравя тези думи. И до ден днешен се чудя дали на ХИВ позитивните хора им личи от вратата или тя има интуиция. Елена ме убоде. Рутинна болка, която на фона на ужаса, е просто като детска игра. И кратък разговор за живота. От онзи тип разговори, които нямаш търпение да свършат.

“Положителен е, Андрей.”, каза тя, след като се премести, за да види плочката на теста. 9.00 часа на 9.11.

И тогава аз умрях. Умирал съм така няколко пъти в живота си. Един път, когато ме изостави един боклук, който ме унищожи и взе всичко, което имах. Един път, когато си отиде от живота любим човек. И един път, когато пред мен,  в ръцете ми, умря дете. Не ме болеше. Не чувствах нищо. Само смразяваща тишина. Мозъкът ми изгоря за минути. Дори не се разревах. Стоях в тази стая и гледах Елена, която беше като ангел. “Андрей, ХИВ не е като преди 10 години, от СПИН не се умира, има лекарства и ти няма да си сам.”, казва Елена.

После се качих на такси и отидох да се договарям с новия си шеф, да му представям плановете за бъдещето, да го убеждавам колко велики неща ще направим заедно. Тази презентация мина като сън. Седях на една маса с някакви хора, а в главата ми беше едно и също – “Тия пичове знаят ли, че аз съм спинозен?” В края на срещата отидох в тоалетната и ревах. И аз не знаех за какво. Това беше единственият път, в който плаках за себе си. Часове по-късно казах на стария си шеф двете новини – че напускам и че имам ХИВ. Шефката, която беше повече приятел, плака за мен. Сигурно два пъти ме погреба мислено. 9-ти ноември завърши с брутално напиване и сбиване. Трябваше ми виновен. Но виновен нямаше.

Виновният си бях аз.

Аз не знам как съм се инфектирал с ХИВ. Не съм безразсъден и глупав човек. Когато правя секс с мъже, слагам презерватив. Елена вярва, че е станало случайно, вероятно при приемане на сперма в устата от човек, който наскоро е бил инфектиран. Така и не ми се обади никой да каже, че е серопозитивен.

Пичове, две години по-късно аз съм жив. Явно беше установено навреме, защото тръгнах в битката с ХИВ с много висок брой клетки (клетките, които пазят имунитета се броят и от тях зависи как се развива този дявол). Вирусният товар (концентрацията на вируса в кръвта) също беше нисък. До тук добре.

Инфекциозна. Отиваш там с един протокол. Аз бях и с Елена, която е като машинка. Държи ръка, реве с теб. Мисли те. Там е като за животни – описват те: живо тегло, кръвно, бял дроб, рентген. В приемния коридор сте 5 човека, гледаш лицата на другите – и те уплашени. После ти дават номер. Уж си анонимен. Докторът, дето ме приема, да ме запише, ми обяснява как и на Хитлер синът му да бил гей, ако имал ХИВ, самият Фюрер нямало да разбере. Бетон била работата. После нещо за футбол говори. А аз гледам през прозорците на стаята с решетки и си викам “Търпи, ти си си виновен.”

ХИВ променя, хора. Променя разбирането за живота. И отключва смразяващия страх дали не си заразил някого. Мислиш си за смъртта много повече, отколкото като се качиш, изпил едно – две, и караш. Понякога си мисля, че май по-добре беше да е рак, някак по-социално приемливо е, отколкото да е СПИН. И да ви кажа, за да не се чувствате виновни – преди да се инфектирам с ХИВ не знаех нищо за разликата между вируса и болестта, камо ли за клетки, вирусен товар и каквото и да е.

Приятелите ми са пичове. Не са малко хората, на които казах, че съм носител на вируса. Нямам притеснения да говоря с важните за мен хора за това. Даже просвещавам за разликата между ХИВ и СПИН. Няма човек от моите приятели, който да не ме подкрепи и да не каза, че е с мен, каквото и да става. Един от най-добрите ми приятели даже каза, че ако обърне резбата и се стигне до секс и нещо се случи, няма драма за него. Аз съм обичан и подкрепен ХИВ позитивен, все още млад, човек.

Стана една ситуация, та се наложи да кажа и на новия си баш шеф, половин година, след като ме нае. Той ме изслуша търпеливо, после каза, че няма проблем да застане и да ме подкрепи публично, ако се наложи, той имал астма. Същото било. Хронично и контролируемо. И е прав. Богат съм, че имам свестни хора около себе си, които разбират, че ХИВ не означава непременно СПИН и умиране. Жалко, че шефът напусна, новият не знае, но ако трябва – и на него ще кажа. Професионализмът ми говори повече за мен, отколкото контролируемата ми ХИВ инфекция.

Сега пия хапчета един път на ден. Не шепи, както е било преди 10 години, а 2 таблетки. Вирусният ми товар е неоткриваем (под 50 копия), което не съставлява никакъв риск за хората. Както каза един приятел, лекар, дори и да се окъпят в моята кръв (да не дава Господ), опасността от инфектиране е сведена до минимум. Забравям да си пия хапчетата, ама това е, щото още в главата ми май няма ясно разбиране какво се случва, нищо че са минали 2 години. Отбягване му викат психолозите. Страничните реакции от хапчетата бяха единствено в сънливост. Повечето хора споделят за безсъние. Обратна работа, хаха!

От ХИВ не ме е страх, докато има хапчета. Те потискат произвеждането на вируса, приспиват клетките и ги трупат в някой орган. Тия хапчета пазят имунната система да не се срине. Но не пазят от други болести. Страх ме е от това да се наложи нещо по-сложно, като операции, например, и да ми бъдат отказани, защото имам ХИВ. Лекарите, въпреки че добре знаят как да се пазят, гледат на ХИВ-хората като на прокажени. Страх ме е също така да не се изправя някой ден срещу някого, който с пръст да ме посочи и да каже: “Ти ми съсипа живота”. Страх ме е да се обвържа сериозно. Не се лишавам от секс, който е по правилата, с всички мерки за сигурност. Това не е секс, даже, направо си е като на бойното поле – винаги нащрек. Страх ме е да мисля за ден, в който ще си отида от болка и изнемощяване.

Страх ме е да се свържа с някого, защото не знам как се казва, че имаш ХИВ.

Иначе днес съм спокоен, защото ХИВ е респектиран от мен и моите усилия. Моят ХИВ е овладян. Пия си хапчетата и гледам живота да тече. Не правя планове за година напред, преди правех. Сега мисля в месеци, седмици и дни, не в години, петилетки и десетилетия. Защото никога не се знае кога и как ще ме настигне краят (вероятно не от ХИВ, а от собствената ми глупост, апропо).

Липсва ми контакт с хора с ХИВ. Такива като мен. Да говоря с тях, да споделям, да ги прегръщам. Да споделям онези тайни неща, които ме мачкат. Аз не съм никак несимпатично момче, имам опции в живота, но ХИВ е тайна, която много отдалечава от останалите хора. А, да, казах и на майка ми (която получи писмото, де). Нямам баща и беше по-лесно. Тя много плака. Но и тя беше смела. Първо трудно преживя, че съм гей, сега и че съм ХИВ позитивен. Но майките са така. Обичат децата си.

У нас на ХИВ големият му проблем е липсата на социална инфраструктура. Има две организации на хора с ХИВ, които работят по темата. И ХИВ сме оставили на жените, мамка му, щото просто не ги е страх и го могат. Няма организация на гей хора, които са инфектирани с ХИВ, която да направи важните стъпки за приемането. Или да осигури пространство за споделяне и емоционална подкрепа. Няма и психолози, които да работят с хората с ХИВ и техните близки. Може би ако имаше, щяха да са спасени поне няколко живота. Няма и социални работници, които да подкрепят хората с ХИВ – с идеи, съвети, с придружаване. Ако не са Елена и още три-четири момичета в София да ти държат ръката, няма кой. За страната дори не смея да си помисля.

Иначе аз не съм смел. Просто имам Елена в живота си, която е смела вместо мен. Тя е един истински сладур, който променя животи. В моя случай тя напомня за срокове, изследвания, тя е единствената ми връзка с ХИВ и към момента единственият човек, който ми напомня за реалността. Винаги, когато ми звъни, вътрешно изтръпвам, въпреки, че вече не си звъним само по медицински теми, виждаме се и другарски.

Написах всичко това, защото искам някой в началото на пътя да разбере, че ХИВ вече не е смъртоносен, но продължава да променя животи. Продължавам с обичайните неща – партита, приятели, много работа, живот. Плащам осигуровки върху високата си заплата, както и данъци. Гласувам. Участвам в инициативи на блока, добър съсед и гражданин съм.

Въпрос на правила и ред е, за да може ХИВ да е добре с теб. Иска ми се Деси, на Румен жена му, да прочете това. Като първа дама, която иска да е интересна и полезна общественичка, ще направи много повече, ако реализира инициатива да популяризира ХИВ, но не с листовки. От страницата на Центъра за сексуално здраве в София разбирам, че там откриват една четвърт от хората с ХИВ в страната. Значи можело. Затова Деси ще успее много повече, ако инвестира енергия да говори за ХИВ по разумен начин. И като насърчи мъжа си да настоява за подобни центрове, като Елениния. Дано покрай котешкия СПИН Деси разбере, че при хората е същото – лекарствата, грижата и отношението удължават живота.

Иначе продължаваме напред. Бъдете добри с хората около вас и помагайте. Защото на бара с вас, в офиса ви, в съседния апартамент може да има човек, който има нужда единствено от добрина и подкрепа. Защото с ХИВ вече е различно и не е опасно.

А, да, бившият, не е ХИВ позитивен. Презервативът си е свършил работата.


 *Андрей е един от 350-те ХИВ позитивни млади българи, на които сдружение „Здраве без граници“ е помогнала в рамките на последните 10 години. Ние не можем да покажем лицето му, защото това е негово право. Центърът за сексуално здраве, който се управлява от сдружение „Здраве без граници“, насърчава своите пациенти да споделят истории, защото от тези истории обществото учи. По тази причина публикуваме текста без наша намеса в него, като правим уговорката, че сме готови да сътрудничим с всички политици, заинтересовани страни и ангажирани с ХИВ общественици. Хората с ХИВ имат нужда от подкрепа.