Седях и гледах невярващо Елена, която стоеше пред мен като ангел. Исках да умра в ръцете ѝ и да се приключи. Мозъкът ми щеше да гръмне, а сърцето ми щеше да изскочи. Аз бях уплашен и съсипан. Отстрани бях карикатура – близо 35-годишен мъж, който беше в паника като дете.

Живея близо до морето. Отраснах на плажа. Винаги съм бил пичът, който привлича жените. Това, че живеех на морето, ми гарантираше летни приключения без ограничения и притеснения. Нямах претенции за това с коя ще съм, търсех приключението. И не ми беше толкова до самия секс, колкото до свалката. Ставах все по-добър и по-добър, докато не се появи бъдещата ми жена. Тя ми отнесе главата. И още ме държи със своята обич, подкрепа и предизвикателност. Тя умее да ме държи близо, дори когато е много далеч.

Имаме дете. Мисля, че това е най-голямото ми постижение. Гледам как расте сина ми и му се радвам. Имам много мечти за него.

Скоро ще се роди дъщеря ми.

Само, че аз вече съм друг.

Знаех си, че рано или късно моята тайна ще ме погуби. Или поне така мислех, преди да срещна Елена. Сега знам, че няма да ме погуби, но ще ми тежи.

Първото момче, което ми привлече погледа беше, когато бях на 21. Тренирах във фитнеса, там тренираше и пичът. Двамата си помагахме. Блъскахме заедно, ходехме заедно на фитнес, говорихме за много неща. Пред очите ми той се промени – от слабото момче, стана мускулест симпатяга и някак естествено стана като състезание – от режимите и диетата, през тежестите, до надпреварването кой ще свали някоя мацка в дискотеката. Станахме близки. Ще кажете, че е скучно, но стана така, както сте го гледали по филмите – една вечер ходихме на бар, той забиваше момиче, обаче тя го отряза и довършихме с пиенето у нас. Остана да спи у нас и през нощта просто се случи.

Това не ми излизаше от главата дълго време. После го направих отново с друг пич, с който се сближих, докато ритахме футбол. Осъзнах, че има много като мен – които имат приятелки и харесват жени, но обичат забавленията с други мъже. Не се определям като гей, не знам дали съм и бисексуален, но това така или иначе вече няма значение.

В един момент желанието ми да спя с мъже, особено като стана сериозно с жена ми, се увеличи. Имах нужда от това да избягам от реалността, която беше доста смазваща – работех много, спортувах, излизах с жена, която доста харесвах, но която имаше и своите изисквания. Докато с пичовете беше лесно. Там всичко беше ясно, конкретно и без много увъртане. Не ми се налагаше да ги убеждавам, защото за секс винаги имаше навити.

Не съм бил влюбен в мъже. Не съм си представял връзка или отношения по-сериозни от секса.

Срещнах го в чат. Беше от тези, които харесвах. Не му личеше, че харесва мъже, не се оплакваше, не настояваше. Не искаше среща на всяка цена, пишеше правилно и разбираше от футбол. Все момчешки работи, които ме изкефиха.

Правих секс с него. За първи път в живота си с мъж, без да ползвам презерватив. Видяхме се още два пъти.

Един ден той ми се обади, много притеснен и уплашен. Плачеше по телефона. Искаше да поговорим. По пътя за срещата в главата превъртах как ще му кажа, че ми е приятно с него, но че не мога да отговоря на чувствата му.

Обаче се оказа, че той е ХИВ-позитивен, научил го преди дни.

Той ме уби на място.

На другата сутрин Елена от Центъра ми каза, че и аз съм ХИВ-позитивен.

Минаха 7 месеца от тогава. Започнах терапия месец, след като Ели ми каза. Още не съм казал на жена си. Не бяхме правили секс дълго време, а последните няколко месеца бяха ужас за мен да не би нейният ХИВ-резултат да е положителен. Но, слава Богу, не е – правиха два пъти тестове в болницата и всичко е наред.

Сега съм с неоткриваем вирусен товар. Знам, че вече не съм опасен за жена си и за децата си. Елена ми каза, че ако шест месеца съм с неоткриваем вирусен товар, не съществува никакъв риск при секса с жена ми. Разбира се, Ели ме насърчава всеки път да бъда открит с жена си и да ѝ споделя. Само, че не съм готов. Знам, че това не се крие и няма да остане тайна.

Но също така знам, че когато му дойде времето, аз ще имам приятел в лицето на Елена, която ще е до мен, когато истината трябва да се сподели.

Надявам се с тази история да накарам повече хора да се тестват за ХИВ и да потърсят другарско рамо, защото, както казва Елена, от ХИВ вече не се умира, стига да се приемат редовно хапчета.

Животът продължава.

*Мартин е един от 350-те ХИВ позитивни млади българи, на които сдружение „Здраве без граници“ е помогнала в рамките на последните 10 години. Ние не можем да покажем лицето му, защото това е негово право. Центърът за сексуално здраве, който се управлява от сдружение „Здраве без граници“, насърчава своите пациенти да споделят истории, защото от тези истории обществото учи. По тази причина публикуваме текста без наша намеса в него, като правим уговорката, че сме готови да сътрудничим с всички политици, заинтересовани страни и ангажирани с ХИВ общественици. Хората с ХИВ имат нужда от подкрепа.