Историята на Симеон, дядо му Симеон, ХИВ… И смелостта да бъдеш обичан

Аз съм Симеон*. Кръстен съм на дядо си Симеон*, който е истински победител в живота. Успял е да надвие социалистическата репресия, бил е бунтар, съпротивлявал се е срещу всичко. Заобичах дядо си, когато бях на 3. Един ден майка ми и баща ми се караха жестоко, когато дядо ми влезе в стаята, погледна ги и каза: “Ако няма да се обичате, ако не сте един за друг и ако не ви харесва да сте заедно, развеждайте се.” Моите родители взеха, че го послушаха и, въпреки, че беше срамно да си разведен, дядо ми подари щастие на двамата ми родители. Сега те си имат половинки, щастливи са, приятели са, даже майка ми кумува на сватбата на баща ми с втората ми майка.

Дядо ми и баба ми по бащина линия останаха стожерите на това семейство. И те подариха детство на мен и на брат ми.

Аз съм на 28 години. Занимавам се със собствен бизнес. Реших, че ми е скучно в училище и започнах да се занимавам с програмиране. Сега имам собствена ай ти компания и няколко момчета правим приложения за смартфони.

Осъзнах, че харесвам момчета, когато бях на 15. Тогава с един съученик се сближихме много. Играехме заедно на плейстейшън, ритахме футбол. Един ден той предложи да се запишем да тренираме карате, беше супер модерно. Аз се навих, защото исках да си прекарвам времето с него. Той идваше у нас, спяхме заедно в едно легло, идилия. Да, обаче, Стойчо* си хвана гадже по едно време и аз тогава осъзнах, че ревнувам. Исках да си е пак същото. Усещах, че ми е супер криво, когато той ми говореше за нея. Това промени и отношението ми у нас, с нашите. Не ми се говореше, постоянно ги дразнех, исках да ги боли, абе, изпитвах супер необясними неща.

Тогава дядо ми Симеон взе нещата в свой ръце и един ден ме привика да поговорим. Разговорите с дядо ми винаги са били тегави, защото той ми е повече баща от баща ми. Пита ме какво става, защо съм такъв, за момиче ли е всичко това. Аз, съвсем наивно и още хлапашки, му казах, че става дума за момче. Дядо ме погледна право в очите и каза – “Не страдай, никой не заслужава, ще дойде и твоят човек.” Аз се разплаках. Години по-късно се усетих, че дядо ми е бил първият човек, пред когото съм се разкрил като гей. Този разговор ми даде толкова свобода и емоция, че до днес го помня.

Продължихме да си излизаме със Стойчо, да се виждаме, но все по-рядко, което мен продължаваше да ме мъчи. Една вечер бях у тях, щото техните му бяха взели нова игра, да я пробваме и щях да спя у тях, когато аз не издържах. През нощта, като легнахме, аз в тъмното му казах, че го харесвам. Той се стресна, скокна в леглото и каза “Като приятел ли?”. Аз бях като гръмнат, щото подсъзнателно го обичах като мъж, но само промрънках: “Да”. Тогава той, без да се притеснява изобщо, ми каза: “Абе, Монка, аз знам, че си влюбен в мен, не се прави”. Как не се срути светът върху мен не знам, но тогава ми идеше да умра. Както и да е, изяснихме го – той каза, че не харесва мъже, но би пробвал.

И така пробваме 13 години. Той стана лекар, ожени се, аз кумувах, роди му се син, който е кръстен на мен. Жена му се усети, че нещо не е наред, но до там. Със Стойчо всичко беше и остава мълчаливо, без обяснения и уговорки, без да се обясняваме в любов, да си искаме обяснения и да го мислим. Намирахме си нашите моменти, пътувахме много. Аз нямах други отношения с други мъже, от време на време спях с жени, даже имах две-три връзки, но за мен и Стойчо беше ясно, че той е моят човек.

Миналата година Стойчо стана специализант в една болница в Лондон. Взе жена си и малкия Мони. Не спирахме да се чуваме, да говорим, поне веднъж в месеца аз ходех на гости. Криехме се като тийнове, за да правим секс. И усещах колко много, много ми липсва той.

Направих си регистрация в Гриндър. Забелязах, че доста се заглеждам по пичове във фитнеса и това беше една от причините. Просто исках да правя секс с мъже, но, всъщност, бях самотен. Казах на Стойчо, той не го прие ок, но каза, че ме разбира. Първата ми среща с пич от Гриндър беше провал. Младежът беше симпатичен, доста усмихнат и приветлив, но доста гей. Постоянно ми говореше за гей права, свободата на гей хората, за избора и прочие – все неща, които изобщо не ме интересуваха. Беше и женствен. Тогава осъзнах, че не си падам по такива мъже. Аз самият изглеждах мъжествен и имах нужда от мъж до себе си. И така – излизах с няколко пичове. После прекъснах с виртуалните срещи, защото си дойде Стойчо за лятото и си ни беше супер. Като си тръгна, аз толкова надобрях, че се оказах на едно парти, което се превърна в нещо повече от домашно купонче. Правихме секс няколко човека. Внимавах дали се ползва презерватив. Мислих за това и следях. Обаче не разказах на Стойчо. Беше ме срам.

Беше краят на октомври. За колега в моя екип, който беше катастрофирал с мотора, трябваше кръв. Всички в офиса дарихме. Спасихме го.

Един петъчен ден ми се обади дядо. Той взима пощата на домашния адрес, на който аз се водех, въпреки, че не живея там. Беше притеснен. Каза ми, че съм получил писмо от ХЕИ-то, че във връзка с дарената от мен кръв, имало подробности, които трябвало да уточним. Трябваше да се свържа с някаква жена, имаше и телефон. Звъннах веднага и казах, че съм получил писмо.

Отсреща – тишина. “Чакайте, малко, как се казвате?”, попита жената отсреща с онзи тон – на чиновничка, на която сте прекъснали обяда, въпреки, че пред нея с големи букви пише “ПОЧИВКА”. Казах си името. Шум на бумаги. “Кога сте роден?”. Отново хладно. Казвам датата на рождения си ден. Кажете името на майка си. Казвам. Кога съм дарил кръв? Казвам. Къде – казвам. “ХИВ-позитивен сте. Като сте ХИВ-позитивен защо сте дарил кръв? Не знаете ли, че не можете?”, повиши тон служителката.

Аз изпуснах телефона. Стоях невярващо. Светът се отдалечи от мен. Пред очите ми беше Стойчо, майка ми, новият ми баща, брат ми, истинския ми баща и дядо ми. Дядо ми, който чакаше да му се обадя и да му кажа какво, по дяволите, става.

Празнина и ужас. Ужас, който е в кръвта и стига до мозъка, където замръзва. Това чувствах. Станах от стола и не можех да направя една крачка. Сринах се. Сълзите ми се стичаха по лицето. Болеше ме от страх. После станах и излязох. Качих се на такси и се прибрах у нас. Веднага се зарових в интернет. Попаднах на Центъра на Ели. Звъннах веднага, говорих с нея. И отидох да си направя тест. Потвърди го. Каза да не мисля за това толкова, да не се притеснявам да ѝ се обаждам и че има шанс.

Този ден беше най-шибаният ден в живота ми. Ден, в който всичко, което бях, което имах, което можех, което правех, нямаше значение. Имаше значение единствено страхът и смазващата болка от вината, която изпитвах. Аз бях провал.

Същата нощ не спах. Дори не звъннах на Стойчо да се чуем, както правехме всеки ден. Нямах сили да говоря с него, нито за Това. Цяла нощ мислих. Обвинявах себе си, съдбата, тъпотията и глупостта си. През главата ми, докато бях в унес, минаваха и мисли да се самоубия. Но вътрешно ме беше страх – нямах право да отнема надеждата и любовта на близките си.

В 7.00 часа звънна мобилният. Беше дядо ми. Който каза, че се е качил на колата от малкия град, в който живеят с родителите ми, и е пред входа. Искал да поговорим. Бам, хора! Дядо ми! Слязох при него и от вратата видях колко му е мъчно. Тази тревога го беше състарила. Прегърнах го и заплаках пред блока. Като малко момче, което искаше да бъде утешено. И той плачеше. Качихме се и аз му признах всичко – че онзи калпазанин Стойчо, дето има жена и деца, не ми е просто приятел, а че имам отношения с него, че Миро от моя офис, който много обича ракията му, е катастрофирал, че съм дарил кръв и че имам ХИВ. Дядо беше като гръмнат. Просто ме гледаше и плачеше. Да виждаш сълзите, които се стичат от очите на стар човек, особено, който е сърцето ти, боли. Но нямах сили да крия. Тогава мъдрият ми дядо каза: “Ти си моето момче, ти ще останеш моето момче и винаги ще бъдеш моето момче. Не ги разбирам тия работи с ХИВ, МИВ, обаче ще те лекуваме.” Оказа се, че дядо ми е знаел за Стойчо винаги. Знаел е и, че се виждам с него и че не просто другарска работата.

Звъннахме на нашите и те дойдоха след 3 часа в София. Нямахме какво да губим. Двамата ми бащи, двете ми майки и баба ми. Брат ми. Дядо ми ме държеше ръката, докато разказвах. Пред всички тези хора аз се чувствах дете. Всички плакахме. Обясних, че ме е страх, че нямам идея какво да направя, само, че знам, че ги обичам и ще направя всичко. Когато казах, че се виждам с момче, баща ми се сепна, баба ми се разплака, а майка ми каза: “Знаех си.” Дядо ми, обаче, като титан в това семейство, отсече: “Айде, голяма работа, другото да го мислим!”.

С това темата за мъжете приключи. Остана ХИВ. Трябваха ни няколко месеца, за да се върнем в играта цялото семейство. Елена от Центъра за сексуално здраве помогна много, като ме ограмотяваше по телефона, държеше ми ръката, води ме в Националната потвърдителна лаборатория, в ХИВ отделението. Казваше ми какво да казвам на нашите. Изобщо… Елена е самарянка.

Наближи Коледа. Чувахме се със Стойчо, говорехме, но аз все не намирах сили да му кажа какво се е случило. Една вечер реших, че трябва да го направя. Гледах за милионен път “Филаделфия” с Том Ханкс. Звънна ми Стойчо, разказваше за щуротиите на малкия адаш Симеон, който в детската градина се изявявал доста. Тогава от устата ми се откъсна “Обичам те.” Не го бях казвал години наред. Тишина. “Какво става?”, пита той. Аз: “ХИВ-позитивен съм”. Той: “Господи”. После се чу се радостния глъч на малкия и гласа на жена му. Той каза “Ще звънна след малко.”

И така три часа. 180 минути, в които животът ми мина на лента, а сълзите от унижение, облекчение и срам, се стичаха по лицето ми. Нямах какво да губя.

Стойчо звънна. Личи, че беше пил и плакал. “Горе главата, мойто момче. С това се живее.” Не ме попита нито какво се е случило, нито как, само ме попита от кога е и защо не съм му казал по-рано. Искал да бъде до мен. И за другия ден имал билет за София.

На летището само ме прегърна. Вечерта правихме секс с презерватив. Целуваше ме, прегръщаше ме и ме успокояваше.

***

Вече близо година аз приемам антиретровирусна терапия, с неоткриваем вирусен товар съм. Прекарах седмица в Лондон, където той уреди консултации и терапия. Сега се лекувам и наблюдавам там. Виждаме се със Стойчо всеки месец, уж на гости, но двамата знаем, че ходя, за да сме близо един до друг, а когато е нужно – и заради изследванията.

Овладях ХИВ.

Сега се борим за живота на моя дядо, който има рак. Но той ще оцелее, защото всички в нашето семейство сме храбреци.


*Имената в историята са променени. Симеон е един от 320-те човека, на които сдружение “Здраве без граници” помага в годините да приемат диагнозата, да започнат терапия и да адаптират живота си с вируса.