април, 2016 год.,
Айфонът на Миро звънна. Съобщение. Деба, помисли си и по навик го обърна с дисплея към нощното шкафче. Прегърна Ангел и се унесе. За кратко.
Зън-зън-зън.
Само един човек можеше да е толкова досаден в десет сутринта. Жоро. В просъница, Миро си мислеше, Жоро е един от най-добрите ми приятели, следователно мога да му се обадя и да го напсувам, от друга страна – когато бяхме съквартиранти, неговото присъствие ми помогна да преодолея постоянното си желание за самоубийство, но той не го знае, следователно мога да го напсувам, но тогава ще съм кретен в моите очи… Мамка му!
Стана със замах, Ангел спеше като умрял. За миг се усмихна на тая мисъл, но я прогони, защото не искаше хората да го мислят за психопат. Жоро искаше да се видят в Старбъкс на Гурко след час, вече пътувал натам. Написа му едно бързо „Там съм” и влезе в кухнята. Зареди кафемашината с последното кафе, напсува се, че пак трябва да купува филтри, после напсува Вселената, че никой не мие чинии в тая къща и влезе в банята.
Седеше пет минути върху тоалетната чиния и мислеше. Миро беше убеден, че великите решения се раждат под душа, затова всеки път преди душ просто сядаше на тоалетната и се настройваше за някакъв проблем, който иска да реши. Този му подход не даваше гениален резултат, но пък така си купи безброй кецове в различни цветове и нямаше проблем да се облича според повода, защото първото впечатление е най-важно. На практика доказа, че когато човек не е праволинеен, в крайна сметка стига до неизменното „От кого да изкрънкам 50 лв за нещо, което струва 20”, което в неговия случай се трансформираше в „Ако направя торта с безглутенов кокосов блат с баварски крем от горски плодове, мога да съчетая тая торта с онази риза на ситни виолетови цветчета, с онзи панталон и бели кецове”. Накрая се оказваше с риза, панталон и кецове, но без торта. Миро имаше повече дрехи в гардероба, отколкото торти в портфолиото си, въпреки че е един от най-добрите сладкари, познати в модерната история. Или поне той вярваше в това. Сега, обаче, ставаше дума за един от най-близките му хора и, колкото и да не би си го признал публично, беше притеснен.
Мирослав и Георги бяха съквартиранти преди около пет години, Беше малко след финала на две паралелни връзки на Миро, които го оставиха без сили и, уви, без пари. В разгара на финансовата криза от 2008-ма, през 2010-та, всичко, което имаше беше лаптоп, дрехи, неустановен талант за сладкар и една камара дрехи. И тостер. Миро никога не разбра що за уред е тостера, освен тостера на баба му с безумен ретро дизайн, безвъзвратно загубен за поколенията, който си заслужаваше само да го имаш защото е ретро, каквото сега няма, по дяволите, къде е тоя тостер сега? Тогава се запозна с Жоро. Беше сладък и мил. Нямаше изисквания към Миро, просто беше там, защото искаше повече от живота. Миро също искаше повече от живота, Жоро беше готов на всичко.
Ангел влезе в банята.
– След половин час трябва да съм в Старбъкс.
– Има време, каза Ангел и го прегърна.
След час Ангел и Мирослав бяха в такси.
– Дори не знам що сме в такси – каза Ангел.
– Защото закъсняваме. И 72 е след десет минути.
– Ми… нали сме закъснели вече.
– Сега закъсняваме по-малко.
– Мноо си тъп, човек.
– Ма слез и тичай след колата бе!
В мърморене и остроумия, таксито стигна до спирката на Спортната палата. Ангел излезе и тръшна вратата под носа на Миро.
– Такъв шти забия някой ден, че няма да разбереш откъде ти е дошло, – каза той на хилещия се Ангел. – Ето го Жорето седи и си цъка в телефона. Отивам до го взема.
– Вие нали няма да седите там?
– Кво да седим, човек? Той сигурно е изпил две кофи кафе. Взимам го и може да пием бири в парка. Виж кво е слънчево.
– Ми аз ще чакам тук. Не ми се ходи в Старбъкс.
Миро го погледна и се ухили.
– Косата ти не се чувства достатъчно хипстърски днес ли?
– Абе, ей! – Ангел го прегърна и го целуна.
– Ся ше се появи някой селянин, да мърмори с тия целувки на публични места.
– Кой бе? Да дойде, да ми каже нещо тоя, – Миро погледна жилестото му тяло под тениската, надявайки се, че днес не е добър ден да арестуват Ангел за побой.
Жоро беше забил в Инстаграм, когато Миро дойде, сред цяла словесна поредица:
– Съжалявам, че закъснях, ама тва лайно Ангел ме забави, освен това сега виси на спирката и е в настроение да се сбие с някой…
Жоро стана и преди да каже нещо, Миро видя плик с резултати от голяма софийска лаборатория. Вече знаеше, нямаше нужда от обяснения. Прегърна силно Жоро.
– Гери! – казваше му Гери, само когато искаше да го ядоса или, когато по една или друга причина го чувстваше като малкото братче, което никога не е имал. Очите му се насълзиха и подсмръкна.
– Парфюмът ти ще ме задуши!, – каза Жоро, който вече беше плакал достатъчно. – Къде ще ходим?
Миро избърса сълзите под очилата си.
– Бири в парка?
– Става. Спри да ревеш!
– Не мога!
Влязоха в магазина в подлеза на Левски и Гурко, Мирослав се заби измежду щандовете, защото не правеше добро впечатление голям, здрав мъж да реве пред хладилника с бира. Обади се на Ангел, да го пита иска ли нещо и се понесе с шест бири към касата, където Жоро го чакаше с още две бири и вафли.
– Какво? – попита Жоро.
– Бира с вафла?
– За после са ми.
– Захарта ще те убие със сигурност.
Нищо не разчупва леда така, както малка другарска препирня.
– Това от човека, който има четири вида бяла захар вкъщи…
– За работа ми е! Не е като да я шмъркаме.
– Щото си имате друго за шмъркане.
– Взимаме наркотици, само и единствено, да разнообразим секса, – Миро се оказа пред жената на касата. Усмихна се чаровно и поиска кутия червено боро.
Когато изязоха от магазина, Ангел вече ги чакаше нетърпеливо.
– Какво става бе? – попита Миро. – Що плачеш?
– Питай го тоя, – каза Миро и посочи Жоро.
– Кво става, бе Жоре?
– Айде, да минем малко по-натам и ще кажа.
– Ма какво е станало? Всичко наред ли е? – Ангел преследваше Жоро, който ускори крачка, докато Миро жонглираше с бира, торбичка, телефон, цигари и запалка. – Добре ли си?
– Не!
Ангел спря и хвана Жоро за раменете.
– Какво е станало?
– ХИВ ПОЗИТИВЕН СЪМ! – дори Жоро се стресна от себе си като го извика. Ангел се ококори. Миро точно стигна до тях, с цигара в уста и повече неща в ръцете, отколкото можеше да носи. – Не е нужно всички на улицата да знаят!
– На никой не му пука, – каза Миро и се огледа наоколо, където животът си продължаваше.
Жоро се разрева, Ангел го прегърна и продължиха напред. От ръцете на Миро последователно започнаха да падат запалка, цигари и айфон.
– Мрън!
Когато Миро успя да събере всичките си неща, настигна Ангел и Жоро до една пейка в Княжевската градина, където Жоро ядеше вафла. Извади три бири, седна и зачака. И тримата се гледаха. Жоро изглеждаше леко омърлушен.
– Сега какво следва? – попита Миро.
Жоро въздъхна. Една от тия въздишки, които започват от началото на света и свършват след края му, или, конкретно – малко преди да разбере, че е ХИВ позитивен и сега, когато му се налагаше да обяснява какво следва.
– Има проткол, – каза Жоро. – Днес взехме резултатите. Уж е безплатно. Нищо не знам, засега.
– Тоя олигофрен Радослав… Заради него ли е?
– Ами, най-вероятно, да.
– Нямам думи колко си прост!
– Аве, – включи се Ангел, да разведри обстановката. – Аз ще ходя до Макдоналдс за бургер и картофки.
Мирослав го изпепели с поглед.
– Бих мушнал един чийзбургер, даже двоен. И три пъти големи картофки. Ти?
– Аз съм окей с картофки и бира, – каза Жоро.
Ангел тръгна, Жоро запали цигара, а Миро само това чакаше.
– Кой, кога, защо тоя серсем се е плющял без капут?
– Един там, Силвио…
– Оф, тва е баси курвенското име…
– Да! Били на Витоша, Радо нямал кондом… И, да…
– Пляс-пляс педалите.
– Горе-долу. Силвио бил някъде в чужбина по някви оргии…
– Тва си е негова работа. Радослав е виновен, че се ебе без кондом. Изобщо, че се ебе. Вие говорите ли ли сте по тоя въпрос?
– Ами, не.
– Живеете две години заедно и не сте говорили дали да правите секс с други хора?
– Не сме.
– Тва не е нещо, дето се случва от само себе си, мама му стара!
– Вие с Ангел говорили ли сте го?
– Питай го като се върне. Ако пак не са му сменили майонезата с горчица, ще те заведа на зъболекар.
– Ма той си ходи и се бие ли?
– Не ве. Ако не ме закачаш, няма проблеми. И да не закачаш нашите отношения. Много е верен. Болезнено.
– Тебе удрял ли е?
– Не. И няма да ме удари, копелето. И няма да спи с друг, докато сме заедно. Има нещо крайно факабъл в това, но от друга страна е плашещо. Въпросът беше, че Радослав ходи да се ебе, докати ти работиш, переш, готвиш и чистиш. И ако и ти ходеше да се ебеш, или да правиш каквото си искаш, но не и да переш, готвиш и чистиш, щеше да е ок. Ти си преебан, а си наебан веднъж.
– То веднъж стига.
– И дори не му се ядосваш! Не виждам в тебе желание, да идеш да му надереш колата, да потрошиш мебелите, да му покажеш, че те е яд! Така ли си представяш живота? Квото ти сервира Радослав?
– Е, не!
– Кво не? Вие живеете заедно две години, човек! Две години! Проблемът не е, че се е ебал със сульо и пульо! Проблемът е, че за тия две години той не те мисли за нищо повече от перачка, чистачка и готвачка! Ако имаше малко уважение към тебе, щеше да сложи капут или да не се ебе, дейба! Това, което ме вбесява е, че ще останеш с него, ще продължиш да му правиш шопска салата с трийсе грама зехтин! Трийсе грама зехтин са недостатъчни за купа шопска салата!
Жоро се засмя и Миро видя, че очите му се насълзяват. Беше гневен, искаше да набие Радо. Даже, искаше да прати Ангел да набие Радо, но това не беше казус, в който боят е възмездие. Възмездие нямаше. Имаше гняв, тъга, предателство, непознати улици, по които тепърва всички щяха да вървят. В тоя момент се зададе Ангел, весел, с биг мак в ръка. Стигна до тях, погледна Жоро, който беше в онова особено състояние между рев и още по-голям рев, и с всичките си сини очи погледна към Миро.
– Кво му направи бе?
– Аз нищо. Ма може да набиеш Радослав.
– Кой е Радослав? Ше го набием бе.
– Гаджето му.
– Никой няма да биеш!
– Жалко! – казаха Миро и Ангел в глас.
Жоро се ухили. Един от близките му приятели беше приел новината добре, беше прекалил нормално, а сега имаше пържени картофи и бира. В краен случай имаше кой да набие Радослав. Денят можеше да се брои за почти успешен. Накрая пак щеше да си легне ХИВ позитивен, но, като се замислеше по-широко, с колко неща и с колко без си беше лягал през годините. След Радо имаше приятели.
юни, 2016 год.,
Айфонът на Миро се развъня. Беше Жоро.
– Мразя те! – каза Миро и се обърна към страната на Ангел, който го нямаше.
– Ще ходя към центъра, искаш ли да се видим?
– Кога?
– А, поне след час.
Миро стана и видя, че Ангел го няма изобщо. Даже нямаше бележка.
– Става. Къде?
– Мементо на Раковски?
– Хубуу, – Миро затвори. – Мрън! – каза на света и влезе в банята.
Час и петнайсет минути по-късно Миро стигна до Мементо на Раковски, където Жоро вече го чакаше.
– Съжалявам, че закъснях, ама се натресох на домоуправителката, която бъзикаше бушоните на цялата кооперация.
– Аз тъкмо дойдох и сега ми донесоха кафето. Тя сервитьорката не е много чевръста тая сутрин.
В тоя момент момичето дойде. Личеше ѝ, че е имала много по-добри дни от днешния.
– Какво имате за закуска? – попита Миро.
– Мъфини и бриош
– Чудесно! Бриош, двойно кафе с млечна пяна и кола с лед и лимон.
– Колата диетична или нормална?
Миро малко се шашна.
– Нормална, а кафето дълго. Благодаря!
Сервитьорката се запъти към бара, Миро запали цигара и се ококори срещу Жоро.
– Кво става? – попита.
– Днес бях на психолог.
– Оу! И какво си говорихте, ако не е тайна?
– Не е тайна. Пита ме как се чувствам…
– Господи!
– Казах му “Гаджето ми е капут!”…
– Това не е голямо откритие. Даже някакси се подразбира от само себе си.
Сервитьорката се върна с бриош, диетична кола и капучино с канела за Миро. Жоро се хилеше.
– Благодаря!
– Аз исках фанта лимон, ма ми донесе спрайт.
– Поне не е в мен причината, – каза Миро и разбърка капучиното. – Какво предстои сега?
– Ами, аз вече съм регистриран. Пия хапчета, всеки месец ще ме тестват и има безплатен психолог.
– Хубав ли е?
– Млад е.
– Да дойда с тебе някой път?
– А Ангел?
– Той е на работа. И по-добре, щото имах много поръчки тая седмица и само щеше, да ми се пречка и бърка в кремовете.
– А кво работи той сега?
– Строят нещо. Или ремонтират. Или и двете. Не знам. Сигурно трябва повече да го слушам кво ми говори вечер.
– Хахаха! Иначе всичко е безплатно.
– Изследвания, хапчета и психолог ли?
– Да.
– Това е добре. Щото с нашата здравна каса и твоята здравна застраховка.
– Аз си внасях, докато не работех, ма здравната каса. Поема се от Глобалния фонд.
– Тоест, с родното здравеопзване, излиза, че е по-добре да имаш ХИВ, отколкото рак.
– Ако е избор… Да.
– Бах тоя избор.
В тоя момент дойде сервитьорката, да смени пепелника. Остави им този от съседната маса. Миро ѝ се усмихна
– Може ли сметката?
– Разбира се. – каза момичето, без да има вид, че е разбрала.
– Бързаш ли? – попита Жоро.
– Не, ма колкото е завеяна тая, после ще я гоним цял следобед. Джойнт и по бира пред Народния?
– Става. То аз трябва да се прибера по някое време и да готвя…
– Разбира се. Аз трябва да ходя за сметана и пресни подправки до ХИТ Младост. Почти ще сме в една посока.
Половин час по-късно успяха да платят. Напушиха се в уличка зад Министерството на финансите и с по кенче Хайникен дефилираха пред Народния театър, където беше пълно с майки с деца и колички, а въздухът беше изпъленен със силата на детски дробчета, които крещят „Ака ми се” или „той ме ускуба”.
Седнаха на пейка, която можеше и да е на слънце, можеше и да е на сянка. В началото на юни в София беше яко навсякъде, преди да завали.
– Наздраве! – каза Жоро.
– Дзън! – Миро отпи. – Добре, сега ти имаш ли някакви планове?
– Еба ли го! За бъдещето, живота, Вселената, всичко останало… Всичко останало като Радо.
– Не. Трябва ли?
– Да! – Миро се въодушеви и стана, подскачайки. – Това е първият, ден или вторият месец, от остатъка на живота ти! Трябва да имаш планове!
– Какви планове да имам? Аз нямам работа сега!
– План: 1 – работа, план 2 – късаш с Радослав, план 3 – намираш си квартира и се бориш сам с живота.
– Ти сам ли се бориш с живота?
– Сега не говорим за мен!
– Еми, малко е лицемерно, някак…
– Оф! Добре, оправяй се! – Миро погледна телефона си. – Трябва да тръгвам и без това. Накъде си ти?
– Ще се помотая в центъра.
– Добре. Успех! – Миро му прати въздушна целувка и всеки тръгна по пътя си.
август, 2016год.,
Жоро имаше добри новини, които бързаше да сподели. Обади се на Миро.
– Здр, коте!
– Какво правиш бе?
– Мажа торти и се боря с фурната. Как си?
– Вече съм undetectable.
– Да ве!
– Да ве! По-безопасен съм от секс с кондом…
– Ако някой се навие да спи с теб! Трябва да отпразнуваме! Веднага!
– Аз съм близо до вас, мога да мина
– Аре в градинката до нас, че съм направил сладкарска Кербала и котката се кефи да маже. Освен това искам да изляза, но чакам един хубавец за две торти и три киша.
– Колко хубав?
– С две деца и кредит. Ма не бих му простил, ако не ми беше клиент.
– Аз нямам скрупули!
– Затова ще се видим в градинката.
Половин час по-късно.
– Аз съм почти тук. В едно павилионче. Какво да ти взема? Бира?
– Кое павилионче?
– Тука едно до някво място за супа топчета и мусака.
– Патронче Абсолют и две кенчета швепс индиан тинтири-минтири.
Жоро повтори пред момичето зад щанда, а тя попита дали са за Миро и дали да добави чипс със сол и оцет.
– Да, да. И един чипс. Сега идвам.
Когато се видяха, Миро прегърна Жоро и му подаде картонена кутийка. Той я отвори, вътре имаше малка тортичка и дървена виличка. Миро извади малка свещ от джоба си я бодна отгоре. Запали я.
– Днес имаш рожден ден! Започва новият ти живот! Духай и си пожелай нещо!
– Какво ям? – попита Жоро с пълна уста.
– Орехови бисквитени блатове, напоени с цитрусов сироп и лимонов крем с мед от мащерка.
– Мед от мащерка?
– За такъв ми го продадоха.
– Искаш ли да си я пробваш? – Жоро подаде дървената вилица на Миро. Той я взе и опита.
– Много съм добър бе!
– Хахаха. Знам!
– И аз. Ходиш ли на психолог?
– Ходя, говорим си.
– И?
– Ами, по-добре съм. Мисля за себе си, работя, харча си парите по партита и пътувания. Не се притеснявам за бъдещето. Каквото стане.
– Искам и аз да живея ден за ден, ама без обичайната депресия.
Миро се облегна и отпи здраво от водката. Жоро се замисли, че не познава добре приятелят си.
– Всичко наред ли е?
– Тц! Но е било и по-лошо, – Миро се ухили. – Искаш ли чипс?
май, 2018 год.,
Телефонът на Жоро зазвъня. Миро-Биро.
– Кажи бе!
– Можеш ли да говориш?
– Да, готвя.
– Имам паник атака и не мога да се прибера вкъщи. Разсейвай ме десет минути, докато стигна до нас.
– Добре ли си?
– Не, затова ти се обадих. Да ме разсееш.
– Ааа. Ми, добре. Спряха ни лекарствата.
– Как така ви спряха лекарствата?
– Еми, няма повече…
– Как няма повече бе? Нали са от Глобалния фонд?
– Държавата не е сключила договор и няма.
– Няма няма?
– Нищо няма.
– Чуд-но!
– Нали?
Жоро чу да се отваря кенче бира.
– Прибра ли се?
– Не. Седнах на пейка в парка, да изпия една бира на слънце. Кой би предположил, че паник атаките минават толкова бързо с чуждите лоши новини…
– Хахаха. Радвам се, да съм от помощ!
– Можеше да е с някой скандал, ама… заеби.
– А, снощи се разправяхме, че съм сложил много зехтин в салатата, а имало и сирене.
– Не му ли обясни на тоя капут, че със зехтина не може да се прекали. Освен, ако не е горчив.
– Обърквал съм му сметките на мазнините за деня.
– Ако със същия плам беше смятал, да НЕ прави секс без кондом, сега можеше да се храни като нормалните хора.
– Хахаха. Той така си ядеше и преди това.
– С калкулатор?
– Да ве. Всичко се смята и е на порции.
– И ти живееш с тоя човек още?
– Еми, да…
– Имам таблица „ЗА и ПРОТИВ” Радослав. Трябва да ти я пратя, като добавя това за яденето.
– Хахаха. И какво написа в ЗА?
– Голям кур.
– Хахахахаха! Изрод!
– И кво ше прайте сега с ваште хапчета?
– Ами, има опция да поръчаме от Испания. Радо ще проучи днес, ще пита един наш приятел, който е живял там.
– Ясно. А чекиджийските ЛГБТ организации?
– Какво за тях? Те писаха, не си ли видял?
– Аз съм ги унфолоунал. Следя ги само покрай прайда, за да чета коментари.
– Нищо не могат да направят.
– Могат да си извадят ръцете от гащите и да предложат нещо. С писане на статуси във фейсбук не се прави активизъм.
– Хахаха. Това е положението.
– Супер! Какво готвиш?
– Супа от броколи.
– Пфуй! Що попитах изобщо.
– Хахаха. Стана ли ти по-добре?
– Супата от броколи ме довърши. Надявам се, да нямам паник атаки поне месец. Може да имам кошмари с броколи, де.
– А ти какво ще правиш с тия паник атаки?
– Както и с другите ми проблеми – ще се правя на разсеян, докато минат.
– Това работи ли?
– За паник атаките или по принцип?
– По принцип?
– Ми… Жив съм.
– Хахаха. Пак е нещо.
– Можеше да съм walking dead man. Ама съм качил, даже за зомби не ставам.
– Хахаха. Ще ти затварям, че трябва да си пасирам супата.
– Съвсем да заприлича на детско повръщано.
– Аре, стига сега.
– И без тва ми свършиха шегите.
– Хахаха. Ай! До скоро!
– До! И умната!
януари, 2021год.,
На вратата се звънна. Беше Жоро.
– Какво яко еърбнб! – каза той още с влизането. – Що не си останеш тук?
– Здр, коте! – Миро го прегърна.
– Добре дошъл, бе! Да се събувам ли?
– Все тая. Чистенето е в цената.
Жоро влезе и си метна раницата и якето на дивана. Заоглежда се къде може да си измие ръцете.
– Банята е там, но в кухнята също може, – каза Миро. – Но в банята не може да влизаш с обувки. Чакай, ще ти дам чехли. Тоест, джапанки.
Жоро отиде до мивката в кухнята. Под тихо жужащия абсорбатор имаше пепелник със запалена цигара и празен шот. Миро се върна с червени джапанки.
– О, Levi’s!
– Бяха намалени на десет евро. И са удобни, да си седиш с тях вкъщи лятото.
– Отвори уста!
– Можеше да изчакаш, да пием по едно първо.
– Отвори и мълчи!
Миро отвори уста и Жоро му бутна малко хапче.
– Гълтай!
– Какво е това?
– Бон-бон!
– Не за лош дъх, предполагам…
– Розов Филип Плейн.
– Чудесно! Екстъзи по време на пандемия, когато всичко е затворено, е същото като да си търсиш дънки и да работят само магазините на Пиротска.
– Хахахаха. Да.
– Дано не ми се налага да си търся дънки на Пиротска. Може да пушим само под абсорбатора.
– Предположих.
– Малко бучи, но с музика се преживява.
– Що не каза да си взема блутуут колонката?
– Щото не очаквах, че ще си правим домашно техно парти.
– Вече никой не слуша техно!
– То и никой не пуши, ама на̀. Пил ли си Бум-бум?
– Ъъъ, не. Какво е това?
– Ами, то е по-скоро игра. В шот се смесват текила и спрайт. Покрива се с нещо. Ето, тук съм измил две карти…
Жоро загледа двете розови карти за лоялност.
– Откъде са?
– Магазини за козметика. След…
– Не се учудвам…
– Не ме прекъсвай! След това блъскаш здраво в масата, в случая в кухненския плот, целият шот става на балончета и пиеш.
– Добре! Аре!
– Има една уловка. След всеки шот – по един неудобен въпрос. На третия – коз на терасата.
– Продадено!
Миро направи двата шота и плъзна единия към Жоро. Блъснаха ги в масата почти едновременно. Пиха.
– Има мехурчета, – каза Жоро. – Аз ли питам?
– Shoot!
– С колко фермери се еба във Франция?
– Нито един.
– Ама, нали…
– Един въпрос. Сега е мой ред.
Бум-бум.
– Колко любовника ти останаха през пандемията?
– Един.
– Само?
– Един любовник, един въпрос.
Бум-бум.
– Нали се виждаше с някъв фермер?
– Оказа се, че не е фермер. Но е католик. Коз!
Пушеха джойнт на терасата, а пред тях беше НДК, в светлини и голи дървета.
– Откъде е тоя коз?
– Милен.
– Видял си се с Милен преди мен?
– Служебно беше.
– Служебно… Ебахте се?
– Не мога да повярвам, че и на теб, за пореден път ще обяснявам, че никога не сме се ебали с него.
– Ами, крайно време е…
– И аз така мислех преди да замина, ама… не стана. Минало.
– Е, и той не е като едно време…
– Още прилича на Итън Хоук.
– Хахаха. Кога е приличал на Итън Хоук?
– Като почна да има брада.
– Аз не съм го виждал отдавна.
– И аз не бях от година и половина. Пак прилича на Итън Хоук. Без плочки. Ма има здрави ръце.
– Начи, мислиш за ебане…
– Не го мисля, – Миро загаси джойнта. – Продължаваме.
Бум-бум.
– Кой любовник ти остана?
– Иван. Не го наричай любовник.
– Яко е.
Бум-бум.
– И какъв беше твоя?
– Оказа се дилър на трева, хашиш и екстъзи. Но поне католик. Нямаше да си простя, ако беше атеист.
– Хахахаха.
Бум-бум.
– Радо знае ли за Иван?
– И да знае, не пита.
– Don’t ask, don’t tell. Вие сте войници!
– Ахахаха. Не.
Миро потрепера. Екстъзито се обади.
– Искаш ли да направим почивка с бира?
– Да.
– Начи, – Миро отвори хладилника. – Имам Пиринско, Стела Артоа и Бял щърк, която беше на промоция. А и май е единствената крафт бира, дето мога да пия.
– Стела.
– Чаша?
– Да.
Седнаха на дивана.
– И какви са ти плановете сега? – попита Жоро.
– Еба ли ги. Не знам. Имам поръчки за торти за след месец.
– Яко.
– Тоя път мисля, да е легално и професионално. Дори да е само за производство.
– Производство?
– И две торти на седмица да са, ако не се продават на парче, води се производство. Но ще е малко, по-скоро за вкъщи, не знам за заведения.
– Ми аз мога да говоря с моите шефове, да взимаме торти от теб.
– Ако някога отворите.
– Да.
– Тъпо.
– А ще можеш ли да живееш само от това?
– Няма да си купувам повече кецове.
– А къде са ти кецовете сега?
– В гаража на Мариела, в хладилника.
– Ние се виждахме…
– Видях. Мразя ви и двамата.
– Хахахаха. Да пием?
Бум-бум.
– Ходи ли да видиш Ангел?
– Не.
Бум-бум.
– Ти ходи ли да го видиш?
– Не, ама…
Бум-бум.
– Защо не си ходил?
– Той е в затвора, няма къде да отиде. Аре, да пушим.
Тераса, втори джойнт и НДК в светлини.
– Аз така и не разбрах Ангел защо е в затвора…
Миро се усмихна, дръпна си мъжката и издиша след твърде много време, според Жоро.
– Той е здрав, силен и има проблеми с гнева.
– Заради това?
– Е, да те хванат с трева, хероин и амфетамини помага също.
– С това са го хванали?
– По много.
– Ауч!
– Аз го свързах с пичовете с домашния амфетамин.
– Домашен амфетамин… Хахахаха.
– Не е смешно, можеше да си правим компания сега в затвора с него.
– Е, той не би те издал. Не знам някой да те е обичал както той те обича.
– Да. – Миро изтръпна.
– Ти обичаш ли го?
– За тоя отговор ще играем.
Бум-бум.
– Обичаш ли Радо?
– Не знам.
– В тоя рунд си длъжен да се обосновеш!
– Лъжеш!
– Досега не си играл, откъде знаеш?
– Наистина не знам дали го обичам. Не знам.
Бум-бум.
– Обичаш ли Ангел?
Миро се ухили.
– Гадняр. Имам любов за него, но не е любов, да сме заедно.
Бум-бум.
– Кога ще скъсаш с Радо?
– Аре да пушим.
Тераса, трети джойнт. Светлините на НДК се сливаха като неопределено бъдеще.
– Не знам. Не знам какво ще правя, – каза Жоро.
– Можеш да правиш всичко!
– По време на пандемия?
– Възможности има на всяко кьоше.
– Нямам повече пари. Нали се изнесох за пет месеца, с втория локдаун на заведнията всичко замина. Сега не знам.
– Деба! Да пием по една бира?
– Аре!
Отново на дивана, Миро и Жоро пиеха бири.
– Какво ще правим сега? – попита Жоро.
– Може да идем в денонощното Фантастико на Симеоново и да се бием с шпекови салами, докато касиера и охраната правят секс в склада.
– Мноо порно гледаш.
– Вярно е. Може да ударим още няколко бум-бумчета, без анагажименти.
– Да. Аз ще ги направя.
– Супер!
– Ама няма да ме гледаш в ръцете!
– Къде да те гледам бе?
– Иди да пикаеш!
– Слушам!
Половин час по-късно и двамата лежаха на пода. Имаше нещо магическо в тавана с неонови звездички.
– Имам план! – Миро се надигна.
– Уоу! Какъв?
– Ставаме съквартиранти и ти работиш за мен на половин ден.
– А другата ми работа?
– То докато стане, ще си получиш парите… Евентуално.
– Ама на половин ден? С кво ше живея?
– Докато се научиш да работиш като мен, после цял ден, после превземаме пазара и аз се пенсионирам на остров в южните морета, преди 45.
– Ти не си ли на почти 40?
– Сега те набих!
– А пари има ли?
– Май да. Не знам. По-добре от това, да си зависим от Радо.
– Сериозен ли си? – Миро беше на телефона. – Едно такси от Аптека до Симеоново.
Автор: Стефан Саръстанев
Снимка: Интернет
Историята е разказана в рамките на инициативата „Разкажи ни история“, която се реализира в партньорство с портала Huge.bg.
Инициативата има за цел да провокира откритите и честни разкази за ХИВ, които да популяризират живота с инфекцията и да насърчат изследването и грижата за себе си след положителен резултат.
Ако искате да споделите Вашата история с ХИВ или историята на Ваш приятел с инфекцията, можете да изпратите историята си на info@checkpointsofia.info.
Ние гарантираме анонимност в представянето на историята. Важна за нас е емоцията и разказа за приемането, за да вдъхновим с тях други хора. Отличените истории ще получат календара за 2021 г. на Huge.