Миро и Жоро

април, 2016 год.,

Айфонът на Миро звънна. Съобщение. Деба, помисли си и по навик го обърна с дисплея към нощното шкафче. Прегърна Ангел и се унесе. За кратко.

Зън-зън-зън.

Само един човек можеше да е толкова досаден в десет сутринта. Жоро. В просъница, Миро си мислеше, Жоро е един от най-добрите ми приятели, следователно мога да му се обадя и да го напсувам, от друга страна – когато бяхме съквартиранти, неговото присъствие ми помогна да преодолея постоянното си желание за самоубийство, но той не го знае, следователно мога да го напсувам, но тогава ще съм кретен в моите очи… Мамка му!

Стана със замах, Ангел спеше като умрял. За миг се усмихна на тая мисъл, но я прогони, защото не искаше хората да го мислят за психопат. Жоро искаше да се видят в Старбъкс на Гурко след час, вече пътувал натам. Написа му едно бързо „Там съм” и влезе в кухнята. Зареди кафемашината с последното кафе, напсува се, че пак трябва да купува филтри, после напсува Вселената, че никой не мие чинии в тая къща и влезе в банята.

Седеше пет минути върху тоалетната чиния и мислеше. Миро беше убеден, че великите решения се раждат под душа, затова всеки път преди душ просто сядаше на тоалетната и се настройваше за някакъв проблем, който иска да реши. Този му подход не даваше гениален резултат, но пък така си купи безброй кецове в различни цветове и нямаше проблем да се облича според повода, защото първото впечатление е най-важно. На практика доказа, че когато човек не е праволинеен, в крайна сметка стига до неизменното „От кого да изкрънкам 50 лв за нещо, което струва 20”, което в неговия случай се трансформираше в „Ако направя торта с безглутенов кокосов блат с баварски крем от горски плодове, мога да съчетая тая торта с онази риза на ситни виолетови цветчета, с онзи панталон и бели кецове”. Накрая се оказваше с риза, панталон и кецове, но без торта. Миро имаше повече дрехи в гардероба, отколкото торти в портфолиото си, въпреки че е един от най-добрите сладкари, познати в модерната история. Или поне той вярваше в това. Сега, обаче, ставаше дума за един от най-близките му хора и, колкото и да не би си го признал публично, беше притеснен.

Мирослав и Георги бяха съквартиранти преди около пет години, Беше малко след финала на две паралелни връзки на Миро, които го оставиха без сили и, уви, без пари. В разгара на финансовата криза от 2008-ма, през 2010-та, всичко, което имаше беше лаптоп, дрехи, неустановен талант за сладкар и една камара дрехи. И тостер. Миро никога не разбра що за уред е тостера, освен тостера на баба му с безумен ретро дизайн, безвъзвратно загубен за поколенията, който си заслужаваше само да го имаш защото е ретро, каквото сега няма, по дяволите, къде е тоя тостер сега? Тогава се запозна с Жоро. Беше сладък и мил. Нямаше изисквания към Миро, просто беше там, защото искаше повече от живота. Миро също искаше повече от живота, Жоро беше готов на всичко.

Ангел влезе в банята.

– След половин час трябва да съм в Старбъкс.

– Има време, каза Ангел и го прегърна.

След час Ангел и Мирослав бяха в такси.

– Дори не знам що сме в такси – каза Ангел.

– Защото закъсняваме. И 72 е след десет минути.

– Ми… нали сме закъснели вече.

– Сега закъсняваме по-малко.

– Мноо си тъп, човек.

– Ма слез и тичай след колата бе!

В мърморене и остроумия, таксито стигна до спирката на Спортната палата. Ангел излезе и тръшна вратата под носа на Миро.

– Такъв шти забия някой ден, че няма да разбереш откъде ти е дошло, – каза той на хилещия се Ангел. – Ето го Жорето седи и си цъка в телефона. Отивам до го взема.

– Вие нали няма да седите там?

– Кво да седим, човек? Той сигурно е изпил две кофи кафе. Взимам го и може да пием бири в парка. Виж кво е слънчево.

– Ми аз ще чакам тук. Не ми се ходи в Старбъкс.

Миро го погледна и се ухили.

– Косата ти не се чувства достатъчно хипстърски днес ли?

– Абе, ей! – Ангел го прегърна и го целуна.

– Ся ше се появи някой селянин, да мърмори с тия целувки на публични места.

– Кой бе? Да дойде, да ми каже нещо тоя, – Миро погледна жилестото му тяло под тениската, надявайки се, че днес не е добър ден да арестуват Ангел за побой.

Жоро беше забил в Инстаграм, когато Миро дойде, сред цяла словесна поредица:

– Съжалявам, че закъснях, ама тва лайно Ангел ме забави, освен това сега виси на спирката и е в настроение да се сбие с някой…

Жоро стана и преди да каже нещо, Миро видя плик с резултати от голяма софийска лаборатория. Вече знаеше, нямаше нужда от обяснения. Прегърна силно Жоро.

– Гери! – казваше му Гери, само когато искаше да го ядоса или, когато по една или друга причина го чувстваше като малкото братче, което никога не е имал. Очите му се насълзиха и подсмръкна.

– Парфюмът ти ще ме задуши!, – каза Жоро, който вече беше плакал достатъчно. – Къде ще ходим?

Миро избърса сълзите под очилата си.

– Бири в парка?

– Става. Спри да ревеш!

– Не мога!

Влязоха в магазина в подлеза на Левски и Гурко, Мирослав се заби измежду щандовете, защото не правеше добро впечатление голям, здрав мъж да реве пред хладилника с бира. Обади се на Ангел, да го пита иска ли нещо и се понесе с шест бири към касата, където Жоро го чакаше с още две бири и вафли.

– Какво? – попита Жоро.

– Бира с вафла?

– За после са ми.

– Захарта ще те убие със сигурност.

Нищо не разчупва леда така, както малка другарска препирня.

– Това от човека, който има четири вида бяла захар вкъщи…

– За работа ми е! Не е като да я шмъркаме.

– Щото си имате друго за шмъркане.

– Взимаме наркотици, само и единствено, да разнообразим секса, – Миро се оказа пред жената на касата. Усмихна се чаровно и поиска кутия червено боро.

Когато изязоха от магазина, Ангел вече ги чакаше нетърпеливо.

– Какво става бе? – попита Миро. – Що плачеш?

– Питай го тоя, – каза Миро и посочи Жоро.

– Кво става, бе Жоре?

– Айде, да минем малко по-натам и ще кажа.

– Ма какво е станало? Всичко наред ли е? – Ангел преследваше Жоро, който ускори крачка, докато Миро жонглираше с бира, торбичка, телефон, цигари и запалка. – Добре ли си?

– Не!

Ангел спря и хвана Жоро за раменете.

– Какво е станало?

– ХИВ ПОЗИТИВЕН СЪМ! – дори Жоро се стресна от себе си като го извика. Ангел се ококори. Миро точно стигна до тях, с цигара в уста и повече неща в ръцете, отколкото можеше да носи. – Не е нужно всички на улицата да знаят!

– На никой не му пука, – каза Миро и се огледа наоколо, където животът си продължаваше.

Жоро се разрева, Ангел го прегърна и продължиха напред. От ръцете на Миро последователно започнаха да падат запалка, цигари и айфон.

– Мрън!

Когато Миро успя да събере всичките си неща, настигна Ангел и Жоро до една пейка в Княжевската градина, където Жоро ядеше вафла. Извади три бири, седна и зачака. И тримата се гледаха. Жоро изглеждаше леко омърлушен.

– Сега какво следва? – попита Миро.

Жоро въздъхна. Една от тия въздишки, които започват от началото на света и свършват след края му, или, конкретно – малко преди да разбере, че е ХИВ позитивен и сега, когато му се налагаше да обяснява какво следва.

– Има проткол, – каза Жоро. – Днес взехме резултатите. Уж е безплатно. Нищо не знам, засега.

– Тоя олигофрен Радослав… Заради него ли е?

– Ами, най-вероятно, да.

– Нямам думи колко си прост!

– Аве, – включи се Ангел, да разведри обстановката. – Аз ще ходя до Макдоналдс за бургер и картофки.

Мирослав го изпепели с поглед.

– Бих мушнал един чийзбургер, даже двоен. И три пъти големи картофки. Ти?

– Аз съм окей с картофки и бира, – каза Жоро.

Ангел тръгна, Жоро запали цигара, а Миро само това чакаше.

– Кой, кога, защо тоя серсем се е плющял без капут?

– Един там, Силвио…

– Оф, тва е баси курвенското име…

– Да! Били на Витоша, Радо нямал кондом… И, да…

– Пляс-пляс педалите.

– Горе-долу. Силвио бил някъде в чужбина по някви оргии…

– Тва си е негова работа. Радослав е виновен, че се ебе без кондом. Изобщо, че се ебе. Вие говорите ли ли сте по тоя въпрос?

– Ами, не.

– Живеете две години заедно и не сте говорили дали да правите секс с други хора?

– Не сме.

– Тва не е нещо, дето се случва от само себе си, мама му стара!

– Вие с Ангел говорили ли сте го?

– Питай го като се върне. Ако пак не са му сменили майонезата с горчица, ще те заведа на зъболекар.

– Ма той си ходи и се бие ли?

– Не ве. Ако не ме закачаш, няма проблеми. И да не закачаш нашите отношения. Много е верен. Болезнено.

– Тебе удрял ли е?

– Не. И няма да ме удари, копелето. И няма да спи с друг, докато сме заедно. Има нещо крайно факабъл в това, но от друга страна е плашещо. Въпросът беше, че Радослав ходи да се ебе, докати ти работиш, переш, готвиш и чистиш. И ако и ти ходеше да се ебеш, или да правиш каквото си искаш, но не и да переш, готвиш и чистиш, щеше да е ок. Ти си преебан, а си наебан веднъж.

– То веднъж стига.

– И дори не му се ядосваш! Не виждам в тебе желание, да идеш да му надереш колата, да потрошиш мебелите, да му покажеш, че те е яд! Така ли си представяш живота? Квото ти сервира Радослав?

– Е, не!

– Кво не? Вие живеете заедно две години, човек! Две години! Проблемът не е, че се е ебал със сульо и пульо! Проблемът е, че за тия две години той не те мисли за нищо повече от перачка, чистачка и готвачка! Ако имаше малко уважение към тебе, щеше да сложи капут или да не се ебе, дейба! Това, което ме вбесява е, че ще останеш с него, ще продължиш да му правиш шопска салата с трийсе грама зехтин! Трийсе грама зехтин са недостатъчни за купа шопска салата!

Жоро се засмя и Миро видя, че очите му се насълзяват. Беше гневен, искаше да набие Радо. Даже, искаше да прати Ангел да набие Радо, но това не беше казус, в който боят е възмездие. Възмездие нямаше. Имаше гняв, тъга, предателство, непознати улици, по които тепърва всички щяха да вървят. В тоя момент се зададе Ангел, весел, с биг мак в ръка. Стигна до тях, погледна Жоро, който беше в онова особено състояние между рев и още по-голям рев, и с всичките си сини очи погледна към Миро.

– Кво му направи бе?

– Аз нищо. Ма може да набиеш Радослав.

– Кой е Радослав? Ше го набием бе.

– Гаджето му.

– Никой няма да биеш!

– Жалко! – казаха Миро и Ангел в глас.

Жоро се ухили. Един от близките му приятели беше приел новината добре, беше прекалил нормално, а сега имаше пържени картофи и бира. В краен случай имаше кой да набие Радослав. Денят можеше да се брои за почти успешен. Накрая пак щеше да си легне ХИВ позитивен, но, като се замислеше по-широко, с колко неща и с колко без си беше лягал през годините. След Радо имаше приятели.

юни, 2016 год.,

Айфонът на Миро се развъня. Беше Жоро.

– Мразя те! – каза Миро и се обърна към страната на Ангел, който го нямаше.

– Ще ходя към центъра, искаш ли да се видим?

– Кога?

– А, поне след час.

Миро стана и видя, че Ангел го няма изобщо. Даже нямаше бележка.

– Става. Къде?

– Мементо на Раковски?

– Хубуу, – Миро затвори. – Мрън! – каза на света и влезе в банята.

Час и петнайсет минути по-късно Миро стигна до Мементо на Раковски, където Жоро вече го чакаше.

– Съжалявам, че закъснях, ама се натресох на домоуправителката, която бъзикаше бушоните на цялата кооперация.

– Аз тъкмо дойдох и сега ми донесоха кафето. Тя сервитьорката не е много чевръста тая сутрин.

В тоя момент момичето дойде. Личеше ѝ, че е имала много по-добри дни от днешния.

– Какво имате за закуска? – попита Миро.

– Мъфини и бриош

– Чудесно! Бриош, двойно кафе с млечна пяна и кола с лед и лимон.

– Колата диетична или нормална?

Миро малко се шашна.

– Нормална, а кафето дълго. Благодаря!

Сервитьорката се запъти към бара, Миро запали цигара и се ококори срещу Жоро.

– Кво става? – попита.

– Днес бях на психолог.

– Оу! И какво си говорихте, ако не е тайна?

– Не е тайна. Пита ме как се чувствам…

– Господи!

– Казах му “Гаджето ми е капут!”…

– Това не е голямо откритие. Даже някакси се подразбира от само себе си.

Сервитьорката се върна с бриош, диетична кола и капучино с канела за Миро. Жоро се хилеше.

– Благодаря!

– Аз исках фанта лимон, ма ми донесе спрайт.

– Поне не е в мен причината, – каза Миро и разбърка капучиното. – Какво предстои сега?

– Ами, аз вече съм регистриран. Пия хапчета, всеки месец ще ме тестват и има безплатен психолог.

– Хубав ли е?

– Млад е.

– Да дойда с тебе някой път?

– А Ангел?

– Той е на работа. И по-добре, щото имах много поръчки тая седмица и само щеше, да ми се пречка и бърка в кремовете.

– А кво работи той сега?

– Строят нещо. Или ремонтират. Или и двете. Не знам. Сигурно трябва повече да го слушам кво ми говори вечер.

– Хахаха! Иначе всичко е безплатно.

– Изследвания, хапчета и психолог ли?

– Да.

– Това е добре. Щото с нашата здравна каса и твоята здравна застраховка.

– Аз си внасях, докато не работех, ма здравната каса. Поема се от Глобалния фонд.

– Тоест, с родното здравеопзване, излиза, че е по-добре да имаш ХИВ, отколкото рак.

– Ако е избор… Да.

– Бах тоя избор.

В тоя момент дойде сервитьорката, да смени пепелника. Остави им този от съседната маса. Миро ѝ се усмихна

– Може ли сметката?

– Разбира се. – каза момичето, без да има вид, че е разбрала.

– Бързаш ли? – попита Жоро.

– Не, ма колкото е завеяна тая, после ще я гоним цял следобед. Джойнт и по бира пред Народния?

– Става. То аз трябва да се прибера по някое време и да готвя…

– Разбира се. Аз трябва да ходя за сметана и пресни подправки до ХИТ Младост. Почти ще сме в една посока.

Половин час по-късно успяха да платят. Напушиха се в уличка зад Министерството на финансите и с по кенче Хайникен дефилираха пред Народния театър, където беше пълно с майки с деца и колички, а въздухът беше изпъленен със силата на детски дробчета, които крещят „Ака ми се” или „той ме ускуба”.

Седнаха на пейка, която можеше и да е на слънце, можеше и да е на сянка. В началото на юни в София беше яко навсякъде, преди да завали.

– Наздраве! – каза Жоро.

– Дзън! – Миро отпи. – Добре, сега ти имаш ли някакви планове?

– Еба ли го! За бъдещето, живота, Вселената, всичко останало… Всичко останало като Радо.

– Не. Трябва ли?

– Да! – Миро се въодушеви и стана, подскачайки. – Това е първият, ден или вторият месец, от остатъка на живота ти! Трябва да имаш планове!

– Какви планове да имам? Аз нямам работа сега!

– План: 1 – работа, план 2 – късаш с Радослав, план 3 – намираш си квартира и се бориш сам с живота.

– Ти сам ли се бориш с живота?

– Сега не говорим за мен!

– Еми, малко е лицемерно, някак…

– Оф! Добре, оправяй се! – Миро погледна телефона си. – Трябва да тръгвам и без това. Накъде си ти?

– Ще се помотая в центъра.

– Добре. Успех! – Миро му прати въздушна целувка и всеки тръгна по пътя си.

август, 2016год.,

Жоро имаше добри новини, които бързаше да сподели. Обади се на Миро.

– Здр, коте!

– Какво правиш бе?

– Мажа торти и се боря с фурната. Как си?

– Вече съм undetectable.

– Да ве!

– Да ве! По-безопасен съм от секс с кондом…

– Ако някой се навие да спи с теб! Трябва да отпразнуваме! Веднага!

– Аз съм близо до вас, мога да мина

– Аре в градинката до нас, че съм направил сладкарска Кербала и котката се кефи да маже. Освен това искам да изляза, но чакам един хубавец за две торти и три киша.

– Колко хубав?

– С две деца и кредит. Ма не бих му простил, ако не ми беше клиент.

– Аз нямам скрупули!

– Затова ще се видим в градинката.

Половин час по-късно.

– Аз съм почти тук. В едно павилионче. Какво да ти взема? Бира?

– Кое павилионче?

– Тука едно до някво място за супа топчета и мусака.

– Патронче Абсолют и две кенчета швепс индиан тинтири-минтири.

Жоро повтори пред момичето зад щанда, а тя попита дали са за Миро и дали да добави чипс със сол и оцет.

– Да, да. И един чипс. Сега идвам.

Когато се видяха, Миро прегърна Жоро и му подаде картонена кутийка. Той я отвори, вътре имаше малка тортичка и дървена виличка. Миро извади малка свещ от джоба си я бодна отгоре. Запали я.

– Днес имаш рожден ден! Започва новият ти живот! Духай и си пожелай нещо!

– Какво ям? – попита Жоро с пълна уста.

– Орехови бисквитени блатове, напоени с цитрусов сироп и лимонов крем с мед от мащерка.

– Мед от мащерка?

– За такъв ми го продадоха.

– Искаш ли да си я пробваш? – Жоро подаде дървената вилица на Миро. Той я взе и опита.

– Много съм добър бе!

– Хахаха. Знам!

– И аз. Ходиш ли на психолог?

– Ходя, говорим си.

– И?

– Ами, по-добре съм. Мисля за себе си, работя, харча си парите по партита и пътувания. Не се притеснявам за бъдещето. Каквото стане.

– Искам и аз да живея ден за ден, ама без обичайната депресия.

Миро се облегна и отпи здраво от водката. Жоро се замисли, че не познава добре приятелят си.

– Всичко наред ли е?

– Тц! Но е било и по-лошо, – Миро се ухили. – Искаш ли чипс?

май, 2018 год.,

Телефонът на Жоро зазвъня. Миро-Биро.

– Кажи бе!

– Можеш ли да говориш?

– Да, готвя.

– Имам паник атака и не мога да се прибера вкъщи. Разсейвай ме десет минути, докато стигна до нас.

– Добре ли си?

– Не, затова ти се обадих. Да ме разсееш.

– Ааа. Ми, добре. Спряха ни лекарствата.

– Как така ви спряха лекарствата?

– Еми, няма повече…

– Как няма повече бе? Нали са от Глобалния фонд?

– Държавата не е сключила договор и няма.

– Няма няма?

– Нищо няма.

– Чуд-но!

– Нали?

Жоро чу да се отваря кенче бира.

– Прибра ли се?

– Не. Седнах на пейка в парка, да изпия една бира на слънце. Кой би предположил, че паник атаките минават толкова бързо с чуждите лоши новини…

– Хахаха. Радвам се, да съм от помощ!

– Можеше да е с някой скандал, ама… заеби.

– А, снощи се разправяхме, че съм сложил много зехтин в салатата, а имало и сирене.

– Не му ли обясни на тоя капут, че със зехтина не може да се прекали. Освен, ако не е горчив.

– Обърквал съм му сметките на мазнините за деня.

– Ако със същия плам беше смятал, да НЕ прави секс без кондом, сега можеше да се храни като нормалните хора.

– Хахаха. Той така си ядеше и преди това.

– С калкулатор?

– Да ве. Всичко се смята и е на порции.

– И ти живееш с тоя човек още?

– Еми, да…

– Имам таблица „ЗА и ПРОТИВ” Радослав. Трябва да ти я пратя, като добавя това за яденето.

– Хахаха. И какво написа в ЗА?

– Голям кур.

– Хахахахаха! Изрод!

– И кво ше прайте сега с ваште хапчета?

– Ами, има опция да поръчаме от Испания. Радо ще проучи днес, ще пита един наш приятел, който е живял там.

– Ясно. А чекиджийските ЛГБТ организации?

– Какво за тях? Те писаха, не си ли видял?

– Аз съм ги унфолоунал. Следя ги само покрай прайда, за да чета коментари.

– Нищо не могат да направят.

– Могат да си извадят ръцете от гащите и да предложат нещо. С писане на статуси във фейсбук не се прави активизъм.

– Хахаха. Това е положението.

– Супер! Какво готвиш?

– Супа от броколи.

– Пфуй! Що попитах изобщо.

– Хахаха. Стана ли ти по-добре?

– Супата от броколи ме довърши. Надявам се, да нямам паник атаки поне месец. Може да имам кошмари с броколи, де.

– А ти какво ще правиш с тия паник атаки?

– Както и с другите ми проблеми – ще се правя на разсеян, докато минат.

– Това работи ли?

– За паник атаките или по принцип?

– По принцип?

– Ми… Жив съм.

– Хахаха. Пак е нещо.

– Можеше да съм walking dead man. Ама съм качил, даже за зомби не ставам.

– Хахаха. Ще ти затварям, че трябва да си пасирам супата.

– Съвсем да заприлича на детско повръщано.

– Аре, стига сега.

– И без тва ми свършиха шегите.

– Хахаха. Ай! До скоро!

– До! И умната!

януари, 2021год.,

На вратата се звънна. Беше Жоро.

– Какво яко еърбнб! – каза той още с влизането. – Що не си останеш тук?

– Здр, коте! – Миро го прегърна.

– Добре дошъл, бе! Да се събувам ли?

– Все тая. Чистенето е в цената.

Жоро влезе и си метна раницата и якето на дивана. Заоглежда се къде може да си измие ръцете.

– Банята е там, но в кухнята също може, – каза Миро. – Но в банята не може да влизаш с обувки. Чакай, ще ти дам чехли. Тоест, джапанки.

Жоро отиде до мивката в кухнята. Под тихо жужащия абсорбатор имаше пепелник със запалена цигара и празен шот. Миро се върна с червени джапанки.

– О, Levi’s!

– Бяха намалени на десет евро. И са удобни, да си седиш с тях вкъщи лятото.

– Отвори уста!

– Можеше да изчакаш, да пием по едно първо.

– Отвори и мълчи!

Миро отвори уста и Жоро му бутна малко хапче.

– Гълтай!

– Какво е това?

– Бон-бон!

– Не за лош дъх, предполагам…

– Розов Филип Плейн.

– Чудесно! Екстъзи по време на пандемия, когато всичко е затворено, е същото като да си търсиш дънки и да работят само магазините на Пиротска.

– Хахахаха. Да.

– Дано не ми се налага да си търся дънки на Пиротска. Може да пушим само под абсорбатора.

– Предположих.

– Малко бучи, но с музика се преживява.

– Що не каза да си взема блутуут колонката?

– Щото не очаквах, че ще си правим домашно техно парти.

– Вече никой не слуша техно!

– То и никой не пуши, ама на̀. Пил ли си Бум-бум?

– Ъъъ, не. Какво е това?

– Ами, то е по-скоро игра. В шот се смесват текила и спрайт. Покрива се с нещо. Ето, тук съм измил две карти…

Жоро загледа двете розови карти за лоялност.

– Откъде са?

– Магазини за козметика. След…

– Не се учудвам…

– Не ме прекъсвай! След това блъскаш здраво в масата, в случая в кухненския плот, целият шот става на балончета и пиеш.

– Добре! Аре!

– Има една уловка. След всеки шот – по един неудобен въпрос. На третия – коз на терасата.

– Продадено!

Миро направи двата шота и плъзна единия към Жоро. Блъснаха ги в масата почти едновременно. Пиха.

– Има мехурчета, – каза Жоро. – Аз ли питам?

– Shoot!

– С колко фермери се еба във Франция?

– Нито един.

– Ама, нали…

– Един въпрос. Сега е мой ред.

Бум-бум.

– Колко любовника ти останаха през пандемията?

– Един.

– Само?

– Един любовник, един въпрос.

Бум-бум.

– Нали се виждаше с някъв фермер?

– Оказа се, че не е фермер. Но е католик. Коз!

Пушеха джойнт на терасата, а пред тях беше НДК, в светлини и голи дървета.

– Откъде е тоя коз?

– Милен.

– Видял си се с Милен преди мен?

– Служебно беше.

– Служебно… Ебахте се?

– Не мога да повярвам, че и на теб, за пореден път ще обяснявам, че никога не сме се ебали с него.

– Ами, крайно време е…

– И аз така мислех преди да замина, ама… не стана. Минало.

– Е, и той не е като едно време…

– Още прилича на Итън Хоук.

– Хахаха. Кога е приличал на Итън Хоук?

– Като почна да има брада.

– Аз не съм го виждал отдавна.

– И аз не бях от година и половина. Пак прилича на Итън Хоук. Без плочки. Ма има здрави ръце.

– Начи, мислиш за ебане…

– Не го мисля, – Миро загаси джойнта. – Продължаваме.

Бум-бум.

– Кой любовник ти остана?

– Иван. Не го наричай любовник.

– Яко е.

Бум-бум.

– И какъв беше твоя?

– Оказа се дилър на трева, хашиш и екстъзи. Но поне католик. Нямаше да си простя, ако беше атеист.

– Хахахаха.

Бум-бум.

– Радо знае ли за Иван?

– И да знае, не пита.

– Don’t ask, don’t tell. Вие сте войници!

– Ахахаха. Не.

Миро потрепера. Екстъзито се обади.

– Искаш ли да направим почивка с бира?

– Да.

– Начи, – Миро отвори хладилника. – Имам Пиринско, Стела Артоа и Бял щърк, която беше на промоция. А и май е единствената крафт бира, дето мога да пия.

– Стела.

– Чаша?

– Да.

Седнаха на дивана.

– И какви са ти плановете сега? – попита Жоро.

– Еба ли ги. Не знам. Имам поръчки за торти за след месец.

– Яко.

– Тоя път мисля, да е легално и професионално. Дори да е само за производство.

– Производство?

– И две торти на седмица да са, ако не се продават на парче, води се производство. Но ще е малко, по-скоро за вкъщи, не знам за заведения.

– Ми аз мога да говоря с моите шефове, да взимаме торти от теб.

– Ако някога отворите.

– Да.

– Тъпо.

– А ще можеш ли да живееш само от това?

– Няма да си купувам повече кецове.

– А къде са ти кецовете сега?

– В гаража на Мариела, в хладилника.

– Ние се виждахме…

– Видях. Мразя ви и двамата.

– Хахахаха. Да пием?

Бум-бум.

– Ходи ли да видиш Ангел?

– Не.

Бум-бум.

– Ти ходи ли да го видиш?

– Не, ама…

Бум-бум.

– Защо не си ходил?

– Той е в затвора, няма къде да отиде. Аре, да пушим.

Тераса, втори джойнт и НДК в светлини.

– Аз така и не разбрах Ангел защо е в затвора…

Миро се усмихна, дръпна си мъжката и издиша след твърде много време, според Жоро.

– Той е здрав, силен и има проблеми с гнева.

– Заради това?

– Е, да те хванат с трева, хероин и амфетамини помага също.

– С това са го хванали?

– По много.

– Ауч!

– Аз го свързах с пичовете с домашния амфетамин.

– Домашен амфетамин… Хахахаха.

– Не е смешно, можеше да си правим компания сега в затвора с него.

– Е, той не би те издал. Не знам някой да те е обичал както той те обича.

– Да. – Миро изтръпна.

– Ти обичаш ли го?

– За тоя отговор ще играем.

Бум-бум.

– Обичаш ли Радо?

– Не знам.

– В тоя рунд си длъжен да се обосновеш!

– Лъжеш!

– Досега не си играл, откъде знаеш?

– Наистина не знам дали го обичам. Не знам.

Бум-бум.

– Обичаш ли Ангел?

Миро се ухили.

– Гадняр. Имам любов за него, но не е любов, да сме заедно.

Бум-бум.

– Кога ще скъсаш с Радо?

– Аре да пушим.

Тераса, трети джойнт. Светлините на НДК се сливаха като неопределено бъдеще.

– Не знам. Не знам какво ще правя, – каза Жоро.

– Можеш да правиш всичко!

– По време на пандемия?

– Възможности има на всяко кьоше.

– Нямам повече пари. Нали се изнесох за пет месеца, с втория локдаун на заведнията всичко замина. Сега не знам.

– Деба! Да пием по една бира?

– Аре!

Отново на дивана, Миро и Жоро пиеха бири.

– Какво ще правим сега? – попита Жоро.

– Може да идем в денонощното Фантастико на Симеоново и да се бием с шпекови салами, докато касиера и охраната правят секс в склада.

– Мноо порно гледаш.

– Вярно е. Може да ударим още няколко бум-бумчета, без анагажименти.

– Да. Аз ще ги направя.

– Супер!

– Ама няма да ме гледаш в ръцете!

– Къде да те гледам бе?

– Иди да пикаеш!

– Слушам!

Половин час по-късно и двамата лежаха на пода. Имаше нещо магическо в тавана с неонови звездички.

– Имам план! – Миро се надигна.

– Уоу! Какъв?

– Ставаме съквартиранти и ти работиш за мен на половин ден.

– А другата ми работа?

– То докато стане, ще си получиш парите… Евентуално.

– Ама на половин ден? С кво ше живея?

– Докато се научиш да работиш като мен, после цял ден, после превземаме пазара и аз се пенсионирам на остров в южните морета, преди 45.

– Ти не си ли на почти 40?

– Сега те набих!

– А пари има ли?

– Май да. Не знам. По-добре от това, да си зависим от Радо.

– Сериозен ли си? – Миро беше на телефона. – Едно такси от Аптека до Симеоново.

Автор: Стефан Саръстанев

Снимка: Интернет

Историята е разказана в рамките на инициативата „Разкажи ни история“, която се реализира в партньорство с портала Huge.bg.

Инициативата има за цел да провокира откритите и честни разкази за ХИВ, които да популяризират живота с инфекцията и да насърчат изследването и грижата за себе си след положителен резултат.

Ако искате да споделите Вашата история с ХИВ или историята на Ваш приятел с инфекцията, можете да изпратите историята си на info@checkpointsofia.info.

Ние гарантираме анонимност в представянето на историята. Важна за нас е емоцията и разказа за приемането, за да вдъхновим с тях други хора. Отличените истории ще получат календара за 2021 г. на Huge.